"Едва при мен детето разбра, че може да бъде обичано. Че може да е щастливо, че може да има мечти и семейство. А какви мечти може да има едно дете? Веднъж - да стане лекар, после пък - певица”. Това разказва 40-годишната Марина Димитрова от Стара Загора - приемна майка на 11-годишно момиче. Като приемна майка тя получава от държавата по 227,50 лв. на месец за издръжката на детето и заплата в размер на 150 процента от минималната работна заплата в страната.

Марина е кръгъл сирак, израснала по социални домове. Родена край морето в Бургас, тя не познава биологичните си родители, а и не иска да ги знае. До пълнолетието си сменила няколко дома, докато попаднала в Стара Загора.

“Навремето ги наричаха домове за сираци, сега са домове за деца, лишени от родителски грижи. С едно от тези местения от дом в дом е свързан първият ми детски спомен: напуснах бялото петно на тавана - единственото нещо, което виждах от кошарката си, и ме изведоха навън. После някъде по пътя спряхме на една голяма чешма... В началото живеехме по 20 деца в стая, след пети клас, като пораснали, ни разредиха и бяхме по 8 момичета. Но аз се радвам, че детето при мен, чието име нямам право да назова пред вестника по закон, няма да повтори моята съдба. Макар и то да е кръгъл сирак, макар и то като мен да не знае коя е истинската му майка, то имаше шанса да бъде изведено от институциите”, допълва тя.

Младата жена взела детето от дом “Майка и дете”, когато то било на 4 г. Днес момичето вече е в четвърти клас - ученичка със специални образователни потребности, която посещава “нормално” училище, с нея работи ресурсен учител. За своя сметка Марина води детето за допълнително обучение и в дневен център, за което не е задължена. “Взех момиченце от ромски произход, което нямаше шанс да бъде осиновено. В началото то не можеше нито да говори, нито дори да ходи, имаше умствени проблеми. Започнахме да правим всичко крачка по крачка, а аз се радвах на всеки неин успех. Сега тя чете и смята до 20. Ходи на плуване, пее добре. В развитието ѝ искам да следвам нейното темпо, а не темпото на връстниците ѝ”, разказва Марина.

След месец детето навършва 11 години, но Марина, към която то се обръща с “мамо”, вече му подарила подаръка за празника - таблет, с който малката се справя много добре.

“Нейното щастие е свързано с моето. Сега живеем само двете, но ако един ден се омъжа, ще имам едно условие - бъдещият ми съпруг да ме приема с детето. По закон тя трябва да е с мен, докато навърши 18 години. След това тя сама ще реши, но моят дом ще бъде винаги отворен за нея”, казва Марина.

Навремето с нея било друго - щом навършила пълнолетие през лятото на 1993 г., я изгонили от дома за сираци на улицата.

“За разлика от обитатели на домовете, ние не бяхме подготвени за живота. Дето се вика, не можех едно копче да зашия, не бях виждала какво е това пералня... Два месеца живях на гарата в Стара Загора. Спях на пейките и ядях банички от кофите за боклук. Случайно там ме видяха едни добри хора от Стара Загора - семейство Анета и Стефан Стефанови. Жената беше учителка и ме познаваше от един детски лагер. Щом разбраха, че съм на улицата, веднага ми дадоха ключа от дома си. А имаха 2 свои деца - на 5 и 7 години, и почти не ме познаваха... После кметът даде на мен и още момичета като мен общинско жилище, в което живея и досега. Почнах работа във фабрика за олио, след това и в строителна фирма”, раказва живота си Марина Димитрова.

Тя работи с деца от домовете от 2000 г., след като повярвала в Бог. От 2008 г. е приемна майка. И си дава сметка, че ако не била срещнала доброто, досега да е в Сливенския затвор. “Бях луда глава и доста бой съм изяла, не обичах да ме строяват. В домовете бързо се научих да пуша, и да отговарям, и да псувам... Имах дебело досие, но след срещата си с Анета и Стефан всичко тръгна в друга посока: премахнах от себе си огорчението и омразата към хората, която сираците трупат у себе си в домовете, и се научих да приемам съдбата си такава, каквато е”, прави своята най-кратка равносметка приемната майка от Стара Загора.

И допълва: “Ще се радвам, ако моята история накара поне още една жена да стане приемна майка. Много деца имат нужда от обич”.