Бренда Мейерс-Пауъл. Тя е жена, която губи самоуважението си, доверието в околните, а на няколко пъти е на път да загуби и живота си. Борба с безкрайни перипетии. Ужасяваща реалност. Хиляди жени имат сходна история с нейната.Бренда е дете, когато започва да проституира в началото на 70-те години. Тя разказва от първо лице как е била принудена да работи на улицата, как „клиенти“ са я стреляли пет път, как да я намушквали с нож и са я изхвърляли от автомобил в движение.

Тя разказва без притеснение през какво е преминала, три десетилетия по-късно. Целта й е да предпази младите момичета, изгубили себе си. Някои хора ще сметнат, че животът й е депресиращ, но тя се изправя смело, за да защити жените като нея.

 Равносметка.

„От самото начало животът ми даваше лимони, но винаВги съм се опитвала да направя най-вкусната лимонада.

Израстнах през 60-те години в Чикаго. Майка ми е умряла, когато съм била 6-месечна. Тогава е била едва на 16 години и така и не разбрах от какво е починала – баба ми, която обикновено се наливаше с алкохол, така и не можа да ми разкаже по-късно какво се е случило. Официалното обяснение е – естесвтена смърт.

Не ми се вярва. Кой 16-годишен умира от естествена смърт? Иска ми се да вярвам, че просто Господ е бил готов да я прибере при себе си.

Разказвали са ми, че е била красива и е имала страхотно чувство за хумор.

Бях отгледана от баба ми. Тя не беше лош човек – всъщност част от нея беше наистина прекрасна. Четеше ми, готвеше ми вкусотии и приготвяше най-добрите печени картофи. Просто имаше проблем с пиенето. Водеше приятелите си на по чашка от бара вкъщи и след като се интоксикираше, тези мъже започваха да правят разни неща с мен. Това започна, когато бях 4 или 5-годишна и стана рутина. Сигурна съм, че баба не знаеше нищо за случващото се.

Тя работеше като чистачка в предградията. Отнемаше ú около два часа да отиде на работа и още толкова да се прибере. Така че аз бях от онези деца, които носеха връзка с ключ от дома си, ходех сама на градина и се приспивах вечер. Копелетата знаеха това и се възползваха от мен.


Бях виждала жени с огромни коси и бляскави дрехи, които стоят пред къщата ни, но нямах представа какво правеха, просто си мислех, че са лъскави. Като всяко малко момиче, винаги съм искала да бъда блестяща.

Един ден попитах баба какво правят тези жени и тя каза: „Свалят си бельото и мъжете им дават пари.” Тогава си помислих: Вероятно ще правя това, защото мъжете вече ми бяха сваляли бельото.

Погледнато от настоящия момент, тогава се справях невероятно добре. Сама вкъщи, имах въображаеми приятели, които ми правеха компания, около които танцувах и пеех песни – въображаеми Елвис Пресли, Даяна Рос и Сюпримс.

Междувременно бях изплашена, винаги се страхувах. Мислех си, че нещо не е наред с мен. Въпреки че бях умно дете, не се справях в училище. Превърнах се в дете, което не може да казва „не” – ако малките момчета ми кажеха, че ме харесват или се държаха добре с мен това на практика им даваше достъп.

На 14 години вече имах бебета от две различни момчета. Баба ми започна да казва, че трябва да изкарвам пари, за да плащам за децата, защото храната вкъщи не беше достатъчна, нямахме абсолютно нищо.

Една вечер отидох сама на ъгъла срещу местния хотел. Носех дреха, която струваше 3.99 долара, евтини обувки и оранжево червило, което си мислех, че ще ме състари.

Бях на 14 години, през цялото време плаках.

Но го направих. Не ми хареса, но петимата мъже, с които се срещнах тази вечер ми показаха какво да правя. Знаеха, че съм малка и като че ли това им харесваше.

Изкарах 400 долара, но не хванах такси, за да се прибера. Взех влак и дадох повече от парите на баба си, която така и не ме попита откъде са. Следваща седмица отново се върнах на същото място, изглеждаше, че на баба ми ú харесваше, когато носех пари вкъщи.

Но третия път, когато отново отидох, две момчета с пистолети ме напъхаха в багажника на колата си. Тогава нямах сутеньор. Всичко, което си спомням е светлината в багажника и лицата на онези две момчета с пистолет. Закараха ме на някакво поле насред нищото и ме изнасилиха.

След това ме заведоха в хотел и ме залостиха в гардероба.

Сводниците правят така, за да пречупят волята на момичетата. Държаха ме там дълго време. Молех ги да ме пуснат, защото бях гладна, но единственият начин да изляза беше съгласието ми да работя за тях.

Бяха ми сводници около 6 месеца. Не можех да се прибера. Опитах да избягам, но ме заловиха и ме накараха да си платя чрез болка. По-късно бях отвлечена от други мъже. Физическото насилие беше ужасно, но най-тежко беше психическото.

Сводниците са много добри в изтезанията, много са добри и в манипулирането. Могат да те събудат посред нощ с опрян в главата пистолет. Други се преструват, че те ценят и си мислиш, че си Пепеляшка, която е срещнала Принца. Изглеждат толкова сладки и чаровни казвайки ти: „Трябва да направиш само още едно нещо за мен, за да стигнеш до хубавата част.” След като си преминал през толкова беди, се съгласяваш да понесеш още. Но хубавата част така и не идва.

Хората описват проституцията като нещо лъскаво, елегантно, като в „Хубава жена“, но няма нищо общо с реалността. Проститутката може да спи с петима непознати на ден. За една година това са повече от 1800 души, с които е имала сексуални контакти. Това не са връзки, никой не ти носи цветя, повярвайте ми. Те използваха тялото ми като тоалетна.

Понякога клиентите са агресивни. Стреляли са по мен пет пъти. Намушквана съм с нож. Не знам защо тези мъже ме нападаха, това, което знам е, че обществото е направило така, че да се чувстват комфортно да го направят. Те идват с яда или психическите си отклонения и решават да си отмъстят на проститутка, знаейки, че тя няма да отиде в полицията и ако го направи, никой няма да приеме думите й сериозно.

Щастливка съм. Познавах няколко красиви момичета, които бяха убити на улицата. Проституирах около 15 години преди да започна да взимам наркотици. Но след толкова много неща, които си преживял, след като някой е опрял нож в гърлото ти, натиснал е главата ти с възглавница… ти трябва нещо, което да даде кураж на организма ти.

Бях проститутка 25 години и през това време така и не видях изход. На 1 април 1997 г., когато бях почти 40-годишна, клиент ме изхвърли от автомобила си. Роклята ми се закачи за вратата, колата ме влачи няколко метра, разкъсвайки кожата на лицето и едната страна на тялото ми.

Когато ме приеха в болница в Чикаго, веднага ме вкараха в спешното. Заради състоянието ми извикаха полицай, който ме погледна и каза: „Познавам я. Тя е просто курва. Вероятно е ударила някой, взела му е парите и си е получила заслуженото.” След това чух как сестрата се разсмя заедно с него. Върнаха ме обратно в чакалнята, сякаш не струвах нищо, все едно не заслужавах да ме приемат в отделението.

Докато чаках да дойде следващата смяна, се замислих за нещата, които ми се случваха. До този момент винаги съм имала идея какво искам да правя, къде да отида, как да се съвзема. Това казах на Господ: „На тези хора не им пука за мен. Би ли ми помогнал?”

Господ се задейства доста бързо. Дойде лекар, погрижи се за мен и ме насочи към социалната служба в болницата. Социалните служби бяха всичко друго, но не и такива. Но те ми дадоха билет за автобуса, за да отида до едно място, което се ръководеше от англичанка на име Едуина Гейтли. Тя се превърна в истински герой и ментор за мен. Помогна ми да преобърна битието си.

На това място не трябваше да се притеснявам за нищо. Казаха ми да не бързам – и останах близо две години. Лицето ми заздравя, душата ми се излекува. Бренда се завърна.

Когато жена успее да се измъкне от проституцията, обикновено не желае да говори за това. Аз също. Просто исках да си намеря работа, да си плащам данъците и да бъда като останалите.

След това започнах да помагам на социални работници и в университетски проучвания. Осъзнах, че никой не помага на тези млади жени.

Основах фондацията Dreamcatcher Foundation през 2008 г.Това искахме да постигнем – да преследваме кошмарите, лошите неща, които се случват на млади момичета и жени. Също така водя и следучилищен клуб за момичета, които са такива, каквато бях аз през 70-те години. Досега 13 от тях са завършили средно образование, продължили са в колеж или са получили пълна стипендия да отидат в колежи извън града.

Добри жени на този свят има, лоши също. При мъжете също е така.

След всичко, което преживях, не бях готова за каквато и да е връзка. Но един ден срещнах необикновен човек. Той ми даде подкрепа във всичко и 10 години след това отпразнувахме десетилетие от брака ни.

Дъщерите ми станаха прекрасни млади дами. Леля ми в предградията ги отгледа. Едната е лекар, а другата се занимава с наказателно правосъдие. Със съпруга ми осиновихме малкия ми племенник и сега, на 58 години, съм майка на футболист.

Тук съм, за да ви кажа: има живот след такива поражения, има живот след такава травма.

Има живот след като хората са ти казвали, че си нищо, че не струваш нищо. Има живот – и не говоря само за малка искрица живот. Има много живот.”/БЛИЦ