Българският капитан Стилиян Петров направи разтърсващ и откровен разказ за своята битка с левкемията.

Той разкри пред "Скай Спортс" всичко - от чувството на отпадналост в мач срещу Арсенал (24 март 2012 година) до избухването в плач на съпругата му Паулина, пише БЛИЦ.“Играехме срещу Арсенал и се почувствах доста болен. Малкият ми син имаше настинка и аз също се усещах мъничко като него. Преди мача бях добре, всичко беше ок. Когато срещата започна, се почувствах леко уморен, мускулите ми не реагираха по обичайния начин. Обичайно полагам здрав труд, грижа се да спазвам диетата си, опитвам да правя всичко както подобава, ала в онзи ден нещата не ми се получаваха. Дори когато Арсенал вкара гола, не усетих никаква реакция. Те вкараха, а всички момчета ми крещяха: “Какво правиш, изобщо не реагира?”. Опитах се да ги игнорирам, тъй като мускулите ми не реагираха изобщо.На полувремето влязох в съблекалнята и Алекс МакЛийш, който ни бе мениджър тогава и ме познава добре, каза: “Стан, постоянно губиш сблъсъците, винаги изоставаш от действието, бавен си, какво ти има?”.Казах му, че не се чувствах добре, че нещо не е наред. Той попита дали искам смяна. Казах му, че според мен в името на отбора трябва да изляза от игра и тогава всички момчета наскочиха и ми казаха: “Стан, в много трудно положение сме, а ти си ни капитан – трябва да продължиш!”. Тимът излязе на преден план, така че рекох: “Ок, ще продължа.”През второто полувреме представянето ми се подобри. Опитах се да играя възможно най-здраво. След мача се качих на автобуса и се почувствах изстискан. Казах на доктора, че нещо не е наред. Той ми премери температурата и беше добре – 37.8 градуса или нещо от сорта.Предстоеше ни мач с Челси. Докторът каза, че ще ме започнат на режим от антибиотици, в случай че съм пипнал вирус, за да съм на линия за следващия двубой. По онова време минахме през скенер на сърцето заради случката с Фабрис Муамба. Когато минаваш скенер на сърцето, обичайно имаш и кръвен тест.Изкарах го и всичко изглеждаше ок. Следващият ден ни бе почивен и след него отидохме на тренировка. Докторите ми казаха, че са леко притеснени за моя кръвен тест, а аз отвърнах: “Добре, няма проблем.”Това беше във вторник, а в сряда пак имахме почивен ден. Сменях си паспорта, така че ходих до Питърбро, когато получих ново обаждане от лекаря. Той каза: “Слушай, още повече сме притеснени за твоя кръвен тест. Ще дойдеш ли по-рано за утрешната тренировка, за да ти направим нов?”. Казах им, че няма проблем.Отидох и си направих нов кръвен тест, а те ме освободиха от тренировката. Разбира се, те знаеха какво се случва, докато аз си нямах и идея. Казаха ми да остана във фитнесзалата и да направя упражнения с колелото. Отвърнах им, че ще тренирам, защото се чувствам добре. Отидох и играхме тренировъчен мач 11 срещу 11, отработвайки тактиката си за Челси. Всичко бе наред.След тренировката получих телефонно обаждане от доктора с молба да ида до болницата. Отидох там заедно с един от физиотерапевтите, седнахме срещу лекаря и той ми каза всичко направо. Понякога си мислиш, че при съобщаване на лоша новина подхождат по-меко. Не, той просто седна и ми каза: “Мислим, че имаш левкемия.” А аз отвърнах: “Какво?!”Погледнах към физиотерапевта – той не можеше да повярва. Остана без думи. Погледнах го и той просто поклати глава.Попитах доктора: “Какво искаш да кажеш?”. Разбира се, знаех какво е левкемия, ала не знаех, че има различни видове, нито какви типове лечение съществуват. Знаех само думата “левкемия” и дотам.Той ми каза: “Сигурни сме 99.9%, че имаш левкемия, но трябва да видим от какъв точно вид.” Попитах го дали е сигурен, той отвърна: “Да.”Останах в болницата. Жена ми бе на път за Лондон. Обадих й се да й кажа, че трябва да се върне и е нужно да говоря с нея. Тя се върна и дойде при мен в клиниката. Седна до мен и попита: “Обезводнен ли си?”. Отвърнах, че не съм. Тя попита: “Какво има?”. Отговорих, че е едно от най-лошите неща, после й казах какво точно, а тя избухна в плач. Опитах се да бъда силен, но и аз се разплаках. След това й казах: “Чуй ме, повече няма да плачем!”Взеха ми костен мозък и ми казаха да се прибера вкъщи и че ще ми се обадят на другия ден към 11 часа, за да ми съобщят какво е. Това бе най-дългата нощ в моя живот. Не можехме да спим, чудейки се какво става.Към 10,30 сутринта получих обаждане да се върна в болницата, за да говорим. Знаех, че няма да е добре. Влязох и лекарят ми каза: “Сигурни сме, че имаш левкемия.” Имах остра лимфобластна левкемия, каквато обикновено имат децата. Главното нещо бе, че успехът на лечението й е между 90-95%, което ме изпълни с голяма надежда. Казаха ми, че трябва да започнат лечението на мига, а аз отвърнах: “Трябва ми и второ мнение.”Отидох в Лондон, взех и второ мнение, което потвърди диагнозата, и ми казаха да се върна и да започна веднага лечението си.Първата седмица бях на много висока доза стероиди. Докторът – казва се професор Линч, каза, че трябва да кача малко килца. Обичайно губиш доста от теглото си при лечение и отслабваш много. Честна дума – имах закуска, после втора закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря и късно вечер ново похапване. След първата седмица на стероиди и нова диета качих 8,5 кг.Професорът ми каза: “Имахме предвид 2-3 кила, не 8 за една седмица! Това е добре, но обичайно караме хората да добавят по 2 кг.” За мен беше чудесно – през цялата си кариера чаках момента, в който ще мога да ям така. Семейството ми и аз минахме през наистина трудни времена, макар че имахме и забавните си моменти. Жестът с аплаузите “19-а минута” в Астън Вила бе нещо изумително. Получих толкова много писма – толкова хора са минали през тази болест и са я победили, водейки и днес нормален живот. Беше чудесно. Те ме предупреждаваха какво предстои да ми се случи, какво трябва да очаквам. Странното в тази ситуация е, че не знаеш какво ще се случи. Плашещо е, ала аз не бях уплашен.Казах на жена си, че трябва да видим каква е работата с лечението, с възможните изходи, кое може да е най-лошото. Рекох й: “Не се плаши, не се тревожи – каквото има да става, ще става.” Тя бе блестяща с мен, неотлъчно е до мен всяка минута.”/БЛИЦ