Публикуваната Национална стратегия за сигурност на Вашингтон оставя малко място за съмнение, че САЩ променят радикално – и вече официално – базисното разбиране за своите геополитически интереси. Поне докато това крило на Републиканската партия – МАГА – е на власт, тази промяна ще бъде на сериозно и – по всяка вероятност – дългосрочно.

I. Европа вече не е основен съюзник. Нещо повече – Европа е пречка, препятствие пред реализацията на стратегическите приоритети на Вашингтон. Този завой на 180 градуса е провокиран от три основни аргумента. Първо – Европа (поне засега) е идеологически противник на Вашингтон. След прословутата реч на Дж. Д. Ванс в Мюнхен от февруари по този въпрос може да има малко съмнения. Както и след упоритите настоявания властта в европейските страни да бъде изцяло поета от национал популистките партии – съмишленици на МАГА. Второ – ЕС е стар и любим враг на радикалната десница в Америка от десетилетия насам. Тази десница днес е на власт. ЕС е икономически съперник и – донякъде – пречка за безапелационния диктат на Вашингтон и на свързаните с него корпопративни интереси върху малките, взети поотделно европейски страни. Така ударът върху Европа цели раздружаване на ЕС (което е и основна цел на повечето от национал популистите), за да може real estate групата около Белия дом – и други подобни корпоративни интереси на власт - да оказват ефективен натиск и да налагат своите схеми и интереси върху поотделно безпомощните европейски страни. Трето, обединена Европа е структурна пречка за „безоблачното” развитие на един добър бизнес между Вашингтон и Москва. Респективно – разединена и безпомощна Европа е добър терен за геополитически сделки и раделяне на Стария континент на „сфери на влияние”.

II. Русия повече не е съперник. Най-малкото, не е основен съперник. В действие е разбирането, че „великите сили” – САЩ, Китай и Русия – са в система на взаимно съперничество, но имат и много общи интереси. Русия се е приближила прекалено много до Китай – на практика е под контрола на Китай в най-важните измерения на своето икономическо и – в голяма степен – геополитическо присъствие на международната властова карта. Америка не е заинтересована от това – и тя ще се опита „да придърпа” Русия към себе си чрез система от добре осъществени и взаимоизгодни „бизнес сделки”. Нахални „дребни субекти” като Украйна засега пречат на това сърдечно разбирателство, но Вашингтон и Москва „работят по въпроса”. За разлика от Тръмп и неговата real estate група, тези, които познават добре Русия знаят, че Кремъл ще изиграе всички възможни „приказки от 1001 нощ” за да се възползва максимално от напористите „бизнесмени” и безмилостно ще ги изхвърли в небитие когато прецени, че повече не са му нужни. Разбира се – ако на самият Кремъл му е съдено да притежава политическо и историческо време за да изиграе тази игра. Това съвсем не е сигурно. Засега Кремъл отлично управлява „офертите” на real estate групата и е в готовност да спечели максимално от тях – отказвайки да даде каквото и да било в замяна, освен „чудотворни проекти за чудотворни пари”, с които зарибява „реалторите”...

III. Ще бъде грешка Националната стратегия за сигурност да бъде третирана като временен документ, изразяващ само и единствено текущите пристрстия на настоящата администрация във Вашингтон. Експертите в сферата на геополитиката и стратегиите за сигурност проявяват инерцията да интерпретират трансатлантическите отношения като „трансцедентна”, вечна ос – основно измерение на международната система, доминирана от САЩ като световен лидер. Това наистина беше факт след 1945 г. до края на Студената война, а и през десетилетията на глобалния проект на Запада след нея – почти до наши дни. При тази международна система, обединените усилия на Америка и Европа са предусловие за сдържане на основния противник на западната геополитическа хегемония – Съветския съюз, въоръжен с огромен ядрен потенциал и с радикална идеология за унищожаване на Запада с цел световна комунистическа революция. След края на Втората световна война Вашингтон е принуден да изгради НАТО и да разтвори ядрен чадър над Европа за да предотврати цялостната окупация на Стария континент от сталинистката Червена армия. След 1990 г. съветската опасност премина, но хора с дългосрочно стратегическо мислене във Вашингтон разбираха, че селективният контрол върху процесите в Евразия са ключ към осъществяване на американската хегемония в глобалния свят. Затова бе осъществено разширяването на НАТО – за да се парира ревизионизма на Кремъл и да се обвърже Русия дългосрочно с геополитическата общност на Запада. Провалът да бъдат приети Украйна и Грузия в НАТО остави стратегията за контрол върху Евразия в състояние на половинчато осъществяване. И откри пространство за геополитическия реваншизъм на Путин.

IV. Как е възможно – мислят си някои – Америка да изостави Европа и да се съюзи с Кремъл – та това е „противоестествено”. Не, не е противоестествено. Трансатлантическият щит за сътрудничество между САЩ и Европа след 1947 г. е момент от историята – макар и един продължителен момент. Ако погледнем по-назад във времето, ще видим, че англосаксонският свят – чийто лидер от почти 100 години е Вашингтон – има дълга история на използване геополитическия потенциал на най-ретроградната империя в човешката история – Руската империя. През 19 век Лондон и Виена използваха Русия като инструмент за поражение над Наполеон. В началото на 20 век Лондон и Париж обещаваха на Русия осъществяване на най-съкровените й мечти – завладяване на Константинопол и на цяла Централна Европа – за да я вкарат на своя страна във войната срещу Германия. Рузвелт и Чърчил се възползваха от несдържаната агресивност на двете тотлитарни чудовища в Берлин и Москва за да ги сблъскат и да заемат ролята на арбитри – избирайки сътрудничество със Сталин срещу Хитлер. (Чърчил споделя – „Дори и дяволът да ми гарантира, че ще се бие с Хитлер, веднага ще сляза в ада за да му стисна ръката”). Американският президент Рузвелт подари на Сталин половин Европа с надеждата да изгради заедно с него нов „Европейски концерт” – но доведе до разделението на Желязната завеса... Разделението на Европа продължи половин век, а след като съветският концлагер най-после бе на път да предаде Богу дух, друг американски президент – Буш старши – помоли открито през 1991 г. парламента в Киев да не разваля Съветския съюз, да се откаже от „прекаления национализъм”, от независимостта на Украйна. Какво чудно има, че Тръмп и Путин кроят планове за капитулация на Украйна и за ново разбиване и подчинение на (Източна) Европа?

V. Поведението на Вашингтон е обяснимо в по-продължителен исторически контекст, но то не бива да предизвиква песимизъм и отчаяние в „изоставена” Европа. Преди всичко, Европа днес е много по-различна – по-мощна и по-богата – отколкото през 1945-та, както и през 1989 г. Европа има три основни проблема. Първо – да оздрави самочувствието и потенциала си на истинска международна сила – фактор, способен да проектира военна и организационна мощ, а не само „мека сила” на привлекателност. „Меката сила” е добър ресурс когато международната среда е благоприятна за положителни примери от типа на европейската интеграция. Когато в международния живот се струпат тъмни облаци и на терена излязат големи и грозни людоеди, практикуването изключително на интеграционна привлекателност увеличава само шансовете „хубавата Европа” да се превърне в пир – вечеря за имперските човекоядци. Второ – Европа трябва бързо и решително да промени политическите, идеологическите и организационните основания на своята интеграция. Времето на либералните утопии мина! Масирана имиграция с цел Европа да се превърне в първообраз на утрешния глобален – мултикултурен свят? Не, благодаря! Зелена „сделка”, която да редуцира седемте процента европейски „емисии”, докато Китай и Индия бълват по 30-40 процента всяка? Не, благодаря! Културен хедонизъм, който се подиграва с историческото наследство на Европа, отрича християнството и се заиграва с радикални утопии и враждебни алтернативи на „културно многообразие”? Не, благодаря. Европа се нуждае от възраждане на своя културен и цивилизационен блясък – не чрез връщане към миналото, а чрез надграждане за бъдещето. Трето – Европа трябва да избегне политическата поляризация и културната война, която разтърсва днешна Америка и поражда уродливите реалности на крайната левица и на крайната десница. Политиците на европейското статукво трябва да положат усили за интеграция на по-разумните и умерените фракции на национал популистките движения в легитимния мейнстрийм на европейската политика. Успехът на Джорджа Мелони е добър пример за подобна интеграция. Необходим е исторически компромис. Политиката на статуквото трябва да се лиши от идеологическите си фетиши и от организационните си слабости в процеса на европейската интеграция. Национал популистите трябва да се откажат от своя приоритет да раздружават Европа в името на утопично възраждане на национален суверенитет. Когато едри хищници те гонят за да те изядат, раздружаването е любезна покана към тях за приятна вечеря – каквото и да ви говорят платени емисари от типа на Орбан. Раздружаването на Европа и реверансите към Москва трябва да бъдат изоставени от национал популисткия сектор – а либералното статукво трябва да изостви своите утопии – имиграция, идеологически зеленизъм, културен радикализъм и утопизъм. Европа трябва да остане многообразна – в културата, в образованието , в местното самоуправление, в социалната сигурност. Европа трябва да се федерализира по-бързо като военна сигурност, сигурност на границите, финансова и търговска система, иновации и технологична мощ.

Америка не е МАГА. В Америка има много и различни обществени течения – ценностни, идейни, политически, в Америка има много различни интереси – корпоративни, регионални, общностни. Някой ден Америка може да се завърне като приятел на Европа. Някой ден... Но днес – МАГА е на власт. Време е Европа не само да се събуди, но и да се изпълни с решителност.