„Като малка ми беше много мъчно защо нямам баща, защо съм само с един родител. Че нямам отношения с него, а другите деца разказват техните бащи какво са направили за тях, а за мене – нищо. Обаче това си минава с годините. Знаех, че имам една канара зад себе си. Майка ми. Знаех, че ще ме обвие в една мантия от любов и топлина и ще ме скрие“.

Това разкри Александра Сърчаджиева в откровено интервю за липсващите отношения с баща й Йосиф Сърчаджиев.

„На 22 бях Пепа като почина. Останах абсолютно сама. Нямах гадже, нямах мъж, дете. Абсолютно, напълно сама“. Не получила никаква подкрепа от баща си в онзи момент.

„Не се включи по никакъв начин. Просто го нямаше. Насила хубост не става, те хората са го казали. Не можеш да искаш някой насила да общува с теб. Ако той се чувства добре и щастлив по този начин, аз мога ли да го съдя? Когато бях малка, не разбирах и страдах, обаче пораснах и простих. Когато простиш наистина, когато си тръгнат гневът, болката и обидата, тогава е много хубаво на душата ти. Единственото нещо, за което винаги ще ми бъде мъчно, е, че той никога няма да разбере, че съм му простила и че аз нямам проблем с тези неща. Не съм обидена, не съм сърдита. Не мога да се сърдя на един човек, че той по този начин се чувства добре“.

Тя споделя за една среща с баща си: „Беше един 27 март, аз бях на снимките на сериал и влизаме в една жилищна сграда, която ни беше локация за снимки. Започваме да снимаме на единия от етажите и се отваря вратата на апартамента. Един човек казва: „Извинете, може ли да отида до магазина?“.

И аз се обръщам и виждам баща ми и си казвам: „Господи, това не е възможно!“. И се дръпнах, да не му преча да излезе. Режисьорът после много ми се извинява, ама за какво да се извинява? Какъв е бил шансът точно пред неговата врата да се окажем? Никой няма вина. Да бях тръгнала из цяла София от врата на врата да го търся, нямаше да го знам къде живее. И той просто си отиде до магазина. Не съм го притеснявала. Не съм искала никой да тревожа“.

Тя обаче признава, че не е усещала липсата му в живота си толкова много, докато майка й е била жива, защото любовта на Пепа Николова била като за двама родители.

„Когато съм искала нещо, аз съм казвала на Пепа и тя след това ми е казвала нейното мнение, но никога не ме е спирала. На 14 години кандидатствах, без тя да знае, в колеж в Израел, те ме приеха и аз ѝ казах: „Пепа, аз заминавам за Израел!“ и тя каза: „Супер, на екскурзия ли?“, и аз казах: „Не! Да живея там!“. Само помня един поглед, който се оцъкли и три дни преди да замина, са отказах. Тогава тя ми каза: „Добре, каквото си решила, го направи“. И когато аз се отказах, тя ми каза: „Александра, аз бях решила, че ако ти заминеш за Израел, аз ще осиновя дете“.

После, когато решила да кандидатства в НАТФИЗ, Пепа също изказала мнение: „Ми аз не съм съгласна, защото ти трябва да станеш адвокат. Но щом си решила, аз на пътя ти няма да застана! Но няма да ти помогна по никакъв начин, оправяй се сама“. Тя не ме подготви по никакъв начин“.

Пепа раздавала всичко, което има. Веднъж подарила тениската си на почитателка в магазина и после търсела какво да облече, за да не излезе навън гола. На друга почитателка подарила любимия си пръстен. После обяснила на дъщеря си, че това са вещи и няма смисъл да ги пазиш, ако можеш да направиш някой щастлив с тях.

Виждала е Пепа да плаче само веднъж и дори тогава тя се е опитала да се скрие – била се свила между дрехите в гардероба. „Не разбрах защо плачеше тогава. Това беше единственият път“. /Източник: Лупа.бг