Актрисата Ернестина Шинова вече няма да бъде част от екипа на „Комиците” по bTV, като раздялата е изцяло по нейно желание. Това е поводът да я потърсим, но всъщност разговорът с нея измести напълно историята около напускането.По-искрена от всякога, съпругата на Андрей Слабаков разкрива душата си така, както никога не го е правила пред медиите.

---

- Бяхте казали преди време, че „човек се променя с възрастта, ама към по-лошо”, а преди два месеца имахте рожден ден… Валидността на репликата още ли е факт?- (смее се) Да! Да ти кажа, от не особено дългия ми опит, 51 години, които не са и никак малко, съм забелязала, че когато за нещо мислиш като за лошо, обикновено идва по-лошо. Поне на мен така ми се е случвало. Имам предвид, че навлиза рутината в ежедневието, навлизат страховете – и затова човек се променя към по-лошо. Не че самият той става лош човек, но се затваря повече в себе си, става по-вглъбен, липсва тази смелост, тези крила на младостта, които те правят различен. И за мен - по-добър…Когато оставиш вечността извън теб и започнеш да живееш в днешния момент, преставаш да се надяваш на чудеса. Аз и затова не обичам твърде много пластики, едни такива нелепи опити да си върнеш младостта, когато нещата са безнадеждно отминали, и когато организмът и тялото ти са стари, а ти… изглеждаш като 25-годишен. Виждала съм такива „девойки”, които не могат да качат трите стъпала пред Японския, но пък са обсебени от това, че изглеждат на 30 (усмихва се). Това са опити да излъжеш природата… по-добре я приеми такава, каквато е и действай, и живей според нейните правила, защото те са истинските. Всяко нарушаване на тези правила се плаща! Плаща се жестоко! Дали със здраве, дали с психически проблеми, с нещо се плаща. Аз съм склонна да приема някои цени, други – не.- Например?- Например това, че аз пазя вътрешната си младост като вид психическо състояние, не толкова като физическо изражение. Него знам, че не мога да върна.Вече не се тъпча като прасе от сутрин до вечер и гледам да се движа, дори не ходя на фитнес. Пиех, сега не пия, и така е от 20 години насам. Просто не мога да пия – организмът ми не го издържа, не ми харесва. За нещастие с цигарите не е така - тях мога да си ги пуша, колкото си искам (смее се), както е било и преди.- Как се свиква с компромисите в такъв случай?- Това също е част от старостта. Но зависи и от компромисите, разбира се. Има такива, които можеш да преглътнеш, и такива, които ти пречат. Аз уважавам себе си и не допускам някои компромиси, но всичко останало в името на общата работа, преглъщам, няма начин. Това, което гледам да пазя, е достойнството си, защото без него не можеш да си това, което си. Без него не можеш да се осъществиш като човек. Това е нещо като гръбнак, който те държи прав – ако непрекъснато удрят по него и ти го преглъщаш, в един момент оставаш без гръбнак! Усетиш ли се унижен или стъпкан по някакъв начин, трябва да реагираш. Или се предаваш и губиш себе си!- Колко пъти ви се е случвало да давате прошка на някого?- Ооо, непрекъснато прощавам! Има няколко неща, които не мога да простя, но тогава нишките се късат завинаги. Кои са тези неща ли? Лъжата… какво да ти кажа, знам, че човек често лъже от безизходица, от невъзможност да каже истината, един куп причини.По-скоро това, което не мога да простя, е предателството! Но, за мое голямо учудване, и това съм прощавала. Оказва се, че като минат години, като погледнеш назад, си казваш: ами не е имало пред него друга възможност, освен да те предаде… Прощавам, но повече не се виждам с тези хора!Никога!Но, знаеш ли, никой не е роден лош, никой не е роден някакъв… Понякога обстоятелствата са такива, че принуждават към едното или към другото. Спомням си, че когато бях в Италия, в Монте Катини, имаше много момичета – българки, които бяха нещо като проститутки. И съм си мислела, че аз никога няма да направя такова нещо по никакъв начин. И едно от тия момичета ми каза: „Ами аз имам две деца”, и аз понеже съм актриса, ми е лесно да сложа обувките на някой друг човек, да вляза в неговата кожа. И в един момент се замислих – ами, чакай сега, ами ако и аз имам две гладни деца?! Ако нямам вариант?… Никога не казвай „никога”. По-важното е, каквото и да ти се случи, никога да не губиш себе си, никога да не губиш доброто, надеждата в себе си, това, което те прави човек. Да не губиш достойнството си до степен, в която да не можеш да се изправиш – за това говоря. Всичко друго е простимо, освен убийство, разбира се.- В актьорската професия няма ли прекалено много маски, твърде много роли, сред които човек може да се обърка, а след това и да натрупа разочарования?!- Колкото и добър актьор да си, в една роля можеш да седиш не повече от 24 часа, най-много два дена, ако е някаква свръхконцентрация. Другото са нелепите случки, които идват с „Биг брадър”. Мястото, където маските не се свалят, това е сцената!…Актьорите обаче са егоцентрици, иначе не биха били актьори. Затова и в театъра се получават по-явни примери за това, но не можеш без него. И когато се сблъскаш с колегите си, трябва да можеш да очакваш същото и от тях, същото, което носиш и ти в себе си. Ненапразно се казват „задкулисни игри” и всичко това е свързано основно с театъра – там всеки се стреми към изява.- Навремето сте имали възможност да останете в Италия. Защо не го направихте?- Някои пъти съм съжалявала за това, други пъти не съм. Но всъщност аз не съм си тръгвала от Италия и ако толкова много съжалявам,мога и да се върнаРаботата е, че аз обичам адски много България и се чувствам добре тук. Това е моята държава, моята родина, моите хора. Италия ми е дала възможността, но и избора, защото аз наистина можех да остана там… Въпреки че звучи малко глупаво, защото аз и сега мога да го направя, продължавам да снимам и разни италиански филми, когато имам време. Наскоро приключих и един френски филм. Но не това е важното. Светът отдавна е едно голямо село, не е от толкова голямо значение къде се намираш, важното е кой си и какво можеш да направиш за мястото, където се намираш.- Направихте мимоходом сравнение с „Биг брадър” преди малко, а поредният сезон на риалитито вече стартира. Интересно ми е да разбера вие дали бихте се подложили на подобен експеримент – дали самостоятелно, дали семейно?- Ами… не знам. До момента всеки ме е виждал във всевъзможни роли, на мен ми е любопитно дали аз съм достатъчно интересна на хората. Но пък, от друга страна, аз съм прекалено импулсивен човек и вероятно ще направя някакви бели в „Биг брадър” и май поне за момента не бих участвала. В живота не се преструвам в нищо – това, което ти казвам, това съм. Така че „Биг брадър” няма какво повече да ми разкрие.- Но обикновено изолацията прави така, че хората да стават като хищници един към друг!...- Да, и точно такава е целта – да се бориш за пространство. Ако могат да се изострят всички конфликти до степен, в която вече да не взимаш трезво решения… Мисля, че „Биг брадър” създава условия на непрестанен стрес.- Знам, че преди време сте се замисляли за това дали да не си осиновите детенце, но мисълта ви е била стопирана само от представата, че трябва да го изберете от хиляди…- Да… точно така е. И знаеш ли, ще ти кажа, че това винаги ми е тежало много.Ужасно ми е!… Понякога нещата се случват много спонтанно. Например, ако сега ми се случи да попадна на едно дете, което е само на пътя и няма къде да живее, аз веднага ще го взема и всичко ще бъде наред. Проблем е, когато се поставиш на мястото на Съдбата. И трябва да избереш - кой да бъде спасеният, кой да бъде облагодетелстваният, кой да остане да се гърчи в тези условия, в които са поставени децата там… И то не защото условията са чак толкова лоши, а защото нямат родители, нямат любов, нямат отношение. Ето това нещо винаги адски ми е тежало!… Все едно да видя 80 човека да се давят и да реша кой от тях да спася…Забелязала съм, че както се държиш с хората и те така се държат с теб. С мен изключително рядко са постъпвали нечестно, един или два пъти. Просто съм имала късмет или пък съм се държала така, че да не предизвиквам такова отношение.- И въпреки това, сте имали доста трудни периоди в живота си. Може би най-трудни досега са били моментите ви след раждането?...- След раждането наистина бе най-трудният ми период до този момент. Заради болестта, която установих, беше тежък период. Нямах никакви съпротивителни сили, нямаше как да се боря с обстоятелствата. Болестта ми не беше диагностицирана, не се знаеше за какво става дума. Чувствах се страшно зле, с малко дете… Но пък тогава Андрей беше до мен, и то абсолютно всеотдайно.- Тогава сте бягали от работата, крили сте се от режисьорите…- О, да, да. Аз просто не можех! Това заболяване е такова, че няма как да работиш, няма как – просто си ходиш със 180 пулс и искам да знам кой е този, който може да каже монолог със 180 пулс? Но аз съм актриса и като повечето си колеги, имам двойна система за осигуряване… в смисъл - ръката ти може и да трепери, но ако ти кажат „дай си ръката да видя”, тя спира да трепери, защото трябва „да се представи”. Разни актьорски номера. Смятаха, че имам невралгични проблеми някакви, включително ме лекуваха от някакви депресии, всякакви глупости, от които се чувствах адски зле; всевъзможни терапии, които даже са противопоказни за моето заболяване. И когато се стигна до края, бях станаха цялата жълта, стана ясно какво ми е, че имам Базедова болест.Започнахме лечение и горе-долу за около месец успях да си стъпя на краката, започнах да разсъждавам нормално… И не че преди това съм разсъждавала зле, просто ти знаеш, че умираш, това е. Правех всяка крачка с тази мисъл. Стигала съм до 200 пулс! И когато удряше 200, аз просто се изправях на крака, защото артистите имаме някакъв рефлекс да умираме прави, не знам… То даже не се чува пулс, а някакво ужасно бучене в главата. Не можеш да си прегънеш вените - до такава степен са препълнени с кръв! Гадна работа. И понеже България е ендемичен район, призовавам всички ваши читатели да внимават с щитовидната жлеза. При мен беше хиперфункция, а при много от българите е хипофункция – обратното. В моя случай имаше ужасно много йод - толкова, че можех да зареждам с йод „Софарма”.И в един момент този йод започва да те трови. Лечението трае ужасно много време, заболяването остава за цял живот, абсолютно нелечимо е за момента. Има периоди на ремисии и ако нямаш някакви психологически стресове, които в моята професия е абсурд да нямаш… достатъчна ти е една премиера само… Ако няма такива много страшни моменти, може да се изкара 3-4 години, някои от късметлиите стигат и до 5, аз никога не съм ги стигала, при мен максимумът е 2 години. Това е. Вече съм се научила да се разпознавам. Като правя някоя фотосесия и изведнъж си погледна очите – колко са ококорени, твърде втренчени и неподвижни, веднага разбирам какво става…- И всичко това се случва малко след раждането на дъщеря ви. Замислих се за това, че към днешна дата тя се занимава не с какво да е, а с медицина – дали е случайност?!- Да, тя беше още бебе. И, да, може би състоянието ми тогава да й е повлияло по някакъв начин, макар и толкова малка. Напълно е възможно… Ние малко можем да командваме подсъзнанието си, но е възможно и аз тогава да съм й го внушила. Спомням си, че тя беше съвсем малко бебе и аз бях убедена, че съм дотук.Че умирам, отивам си!И я бях взела в един дъжд, седяхме пред поликлиниката, защото ми беше неудобно да седя в неотложна помощ от сутрин до вечер, бях я завила с якето си. И просто си седяхме под дъжда, аз й пеех и… исках да бъдем близо до някой, който да може да се погрижи за нея, ако пукна. И бях така буквално на всяко излизане с нея. И слагах в джобчетата на якето й, на панталонките, буквално навсякъде, листчета с телефонния номер на баща й, в случай че нещо се случи, да могат да се погрижат за нея. Всеки ден мислех, че умирам!- Звучи не само тъжно, но и зловещо!…- Наистина беше такова… Но и другото, което спомена, не е случайност. Някога самата аз исках да стана лекар, но сега дъщеря ми се занимава с медицина. И, действително, ако не бях актриса, щях да бъда лекар. И го бях избрала – кандидатствах в Медицинска академия и във ВИТИЗ, но ме приеха във ВИТИЗ, а в Медицинска академия оставаха още изпити. Тръгнах по по-малкото съпротивление…- В трудните моменти и стъпки много ви е помогнал баща ви – писателят Чавдар Шинов…- Много, да, наистина много! Освен това той беше човек, който ме научи да разбирам, че всеки проблем всъщност е някакво предизвикателство и не трябва да се гледа като на проблем. Също както на температурата – не трябва да гледаш на нея като на болест - тя е само знак, че нещо се случва, а ти трябва да излекуваш болестта. Това е. Всичкото са знаци, че нещо не върви – и трябва да седнеш, да помислиш какво е, да го излекуваш и да го преодолееш. Аз съм свикнала с тази максима – че единственото постоянно нещо е промяната. Оттам нататък не се страхувам да се променям, защото останеш ли на едно и също място, страхуваш ли се от промяната, това е смърт, това е краят, това е старост, това е голямото дърво в гората, което вятъра пречупва, разбираш ли… Не е младото, гъвкаво дърво, което взима различни посоки.- Вече съм убедена, че на точно такъв тип разсъждения се крепи и дългогодишната ви връзка с Андрей Слабаков, защото хората, които създават и успяват да запазят здраво семейство, уви, са малцинство!...- Може би… не знам, не смея да давам рецепти на никого. Мога да говоря за себе си, ааз съм била винаги вярна на себе си и вярна на АндрейИ не съм приемала никога като някаква константа нашата връзка. Тя също се променя с годините, също се развива, или пък цикли – и когато се появява проблем, сядаш, виждаш го, и го лекуваш, решаваш го, преодоляваш го. Но това, което мога да ти кажа за Андрей, е че той е изумителен, изключително добър човек. Аз не съм толкова добра, колкото е той. Той е импулсивен, създава впечатление на скандален, на човек, който е нетолерантен, но истината е друга. В моята градина, например, има много голи охлюви, които мразя – е, той не може да ги убие! Понякога изразява мнението си с твърде ексцентрични начини и аргументи, но това не означава, че ако го убедиш, че си прав, няма да го приеме. Той просто си защитава мнението, но го прави така, сякаш е от Инквизицията. А не е така. И съм му казвала: „Човече, хабиш твърде много енергия!”.- Не знам до каква степен ви влияе известността, но една ваша закачка се е запечатала по този въпрос в съзнанието ми: „Всеки понеделник отказвам цигарите и всеки петък се развеждам с Андрей”…- То си е така! (смее се) Аз него всеки път се налага да го убеждавам с ужасно много енергия и много средства в това, че съм права. Или пък да приема неговата правота, в случай че той е прав. При нас отива много енергия за това.Непрекъснато скандали, спорове, убеждаване…- Доста нестандартен начин е избрал Андрей Слабаков, за да ви предложи брак навремето…- Да, определено (усмихва се). Точно в този момент аз разбрах колко чувствителен и сантиментален е всъщност Андрей. Той това нямаше смелост дори да ми го каже. Той го написа, при това - от името на брат си, представи си!… И какво общо има това с Андрей, с разветия перчем, с цигарата - виж колко е различно! Трябва да знаеш, че много добрите хора са и малко беззащитни… За Андрей ще ти кажа и още нещо важно – той никога не е пропускал дребните неща. Винаги се е отзовавал, винаги е помагал, винаги и на всеки.- Обещах ви, че няма да превърна напускането ви от „Комиците” в основна тема на нашия разговор, затова ще завърша с нея. Защо си тръгнахте все пак?- Просто се изчерпах, това е истинската причина. Не мога да направя повече. Не мога да стана по-добра или по-интересна. И този момент наистина дойде, и разбираш, че е просто поредният етап, през който преминаваш. Аз не затварям врати, мразя да затварям врати, нито пък някога ще кажа нещо лошо за хората, с които съм работила 5 години. Това са прекрасни мои колеги, които са ми по-скоро приятели, не колеги, всички, до един, без никакво изключение. Не съм срещала затруднения, някой да не ме е разбрал или нещо подобно.- Оттук-нататък какво следва тогава?- Други неща, още не знам… В момента участвам в една пиеса в Сатиричния театър, една брилянтна комедия на Дарио Фо, която се надявам да стане закачлива, смешна. Имам и едно друго предложение – за драматична роля, но за нея още не съм готова да говоря. Страхотни предизвикателства са, дано да се справя. Не съм се отказала от телевизията, просто в момента не мога да бъда полезна повече.- А липсват ли ви примерите в професията? Хора като Петър Слабаков например…- Тогава се правеха ужасно много филми, липсват, разбира се. В онова време актьорите ги разпознавахме по-добре, защото ги виждахме по-често в различни неща. Сега също има много и добри актьори и актриси. Поклон на тези хора, които успяват да държат ниво, да успяват да задържат интерес и да бъдат някак разпознаваеми – в тия условия, в които България, вместо 20, се правят 2 игрални филма…/БЛИЦ