Срам! С паметната плоча в родното място на Арх. Зиновий подпират дърва, възпоменателна чешма е обрасла в тръни и храсталаци. На тази позорна картина се натъкнал радомирецат Асен Велев, който решил да посети Враня стена и да се поклони пред  възрожденеца, революционер.  От видяното останал потресен и сподели за разочарованието си от безхаберието на местните власти към тази светла личност от нашата история и към войните от селото, паднали във войните за свободата на Родината ни.

„Преди около десетина дни, на 12 август, Държавен архив Перник, отбелязаха 182 години от рождението на Архимандрит Зиновий. Духовник, просветител, общественик и революционер - забележителна личност с огромен принос за освобождението от турско робство на Пернишко и Радомирско и за развитието на просветното дело в този край. Роден е на 12 август през 1838 г. в село Враня Стена, днес в община Земен, област Перник. На мястото, където е била родната му къща има паметна плоча, а пред старото училище – чешма-паметник и с имената на войници от селото, загинали през различните войни.

В коментари под публикацията на Държавен архив Перник, прочетох, че паметната плоча е занемарена! Стори ми се абсурдно. Всяко населено място от където са произлезли велики българи, пази своята историческа памет за потомците си. Виж Карлово, Калофер, София, Пловдив и много други градове. В Радомир има голям паметник на Архимандрит Зиновий, а началното училище носи неговото име. Не е възможно да е иначе. Но онези коментари нещо ме жегнаха и все не ми даваха мира. И ето няколко дни по-късно, когато общественият дневен ред е изпълнен с хвърляне на яйца и домати, аз се метнах на колата и запраших към Враня Стена. След около 80 километра и час и малко път, спрях на нещо което прилича на център на селото или поне пред кметството. Хубава спретната сграда с важна и „златна“ табелка – община Земен, кметски наместник, Враня Стена. На отсрещната страна, току под прозорците на кмета е старият магазин. Днес е продаден на частник, от Самоков. Вътре наредени плътно „русенски“ легла, а няколко жени, помакини, пълнеха чушки на печка с дърва. Чакаха мъжете им да се приберат от гората, били да събират дърва. Не за печката. Питах ги знаят ли къде е паметника на Архимандрит Зиновий. Ама понеже не били местни – не знаят. Те и български почти не знаят. Казаха, че отгоре на магазина имало местни тях да питам. Излезнах, поогледах се - нищо. От едната страна на бившия магазин голяма купчина дърва, подпрени с голям камък. Позъвртях и хванах по пътя зад магазина. Любезно семейство, мъжът бързо излезе и вика – „вЪрви по мен“!. И тръгна обратно надолу към магазина. Аз смънках, че от там идвам, но той само махна с ръка, без да се обръща. И аз по него, та пред дървата. Ето това, вика и сочи към онзи камък. Лошо ми стана! Това е паметната плоча – надписа вече не се чете. Камък за подпиране на дърва! Точно срещу прозореца на кмета. Човекът ми разказа, че точно на това място е била къщата на отец Петър и презвитела Велика, родителите на Захарий, който през 1865 г. е ръкоположен от владиката за дякон и приема името Зиновий. Общината са продали магазина и земята, а паметникът станал подпиралка за дървата... „По-натамо по патот е чешмата с войничетата, иди да видиш там щое е чудо.“ Разменихме по още някоя дума и тръгнах с колата да търся чешмата – два пъти излизах от селото и се връщах и нищо. Бавно на аварийни и пак нищо. И както по филмите, точно преди да се откажа, нещо се белна из храстите. Чешмата. То и да я знаеш къде е, няма намиране. А иначе хубава, голяма, вода няма. Но със запазена снимка на Зиновий, а отдолу изписани имената на момчетата. Отгоре брезичка поникнала, от самия паметник, а той целият в храсталак. Тъжна картинка. Много тъжна.

Добре, че не беше в работно време, че де късмет, кметския ако беше там. Не яйца и домати, не камъни, а 100 тояги най-малко.

Та така. Сега ще трябва да се направи туй-онуй, че плочата да се запази, а чешмата да се поразчисти, но и влага да им задържи на любимците ни, че догодина да не се разправяме наново“.

Дали ще се засрамят местните власти и ще ще вземат мерки за съхраняване на историческата памет за идните поколения или ще чакат друг да измие срама от стореното?