КОЙ Е ТОЙ

Румен Петров е ватман на ТМ 18 в столицата с маршрут от кв."Орландовци" до площад "Журналист". От три години е ватман, а преди това работи дълго време в завод "Трамкар" към столичния "Електротранспорт". 45-годишният перничанин доби национална и дори световна популярност, след като фотографът Иван Шишиев от "Етюдите на София" улавя Румен в момент, в който ватманът е с разперени ръце в кабината и ръкомаха оживено на жена, която преминава с върбова клонка пред трамвая. Хитовият фотос отприщи народното творчество и се появиха десетки шеговити колажи на различна тематика.

 - Г-н Петров, в навечерието на голямото завръщане в София какво работно лято изпращате?

- Определено лятото беше много по-спокойно от другите сезони. Отпускарски е сезонът, а учениците са във ваканция.

- След броени дни хората се завръщат от села и градове и отново ще бъде засилен трафикът.

- Да, усеща се вече по софийските улици и булеварди. Професията е много трудна. Ситуацията е стресираща. Постоянно караш под напрежение и трябва да си максимално концентриран.

- Започват ли да научават пешеходците, че нямат предимство пред трамвая на пешеходна пътека?

- Определено има такава тенденция, най-вече благодарение на табелите, поставени на пешеходните пътеки. Много хора вече знаят, съобразяват се и дават предимство на трамвая. Единствено когато са отнели вниманието си в разговор по телефона и не ни виждат - тогава спираме. Дай Боже да имаме възможност да спрем! Трамваят разполага с хубави спирачки и спира бързо. Но все пак има атмосферни условия, при които се пързаля. Дори и да се пуска пясък принудително с бутон. Важно е, че пешеходците вече имат култура да спират. Дори на пешеходна пътека заковават на място и чакат.

- Но явно проблемът с мобилните устройства си остава?

- Телефоните и слушалките в ушите са голям проблем! Явно слушат на висок тон. Дори когато подаваме звукова сигнализация, не ни чуват. Затова се налага да махам с ръка да мине, когато имам време и възможност да спра. Телефоните са много рисков фактор по време на движение на улицата. Те не само пречат, но буквално могат да убият. Шофьори в колите не само говорят, но и чатят.

- Тъкмо с подобно ръкомахане на преминаваща с върбово клонче жена на Цветница бяхте уловен от известен фотограф, а снимката доби огромна популярност. Какво се случи тогава?

- Жената си пресичаше на зелен сигнал абсолютно правилно. Тя помисли, че тръгвам и започна да ръкомаха, а аз издърпах трамвая малко по-напред, за да осигуря достатъчно място за този зад мен. Реакцията ми беше с ръкомахане - като отговор на пресичащата жена защо тя ми ръкомаха. Всичко се разигра за три секунди. пешеходката си остана анонимна и не пожела да влезе в общественото полезрение. Не съм предполагал, че може да се случи подобна шумотевица около тази снимка и реакцията ми. Нямам никакво обяснение за цялата публичност, при положение че ситуацията нито е била рискова, нито опасна по някакъв начин.

- Как ви се отрази известността?

- Определено положително. Разбира се, с много шегички сред приятели и колеги. Хора чукат на прозореца, поздравяват ме, кимат, радват се на трамвая. Номер 2341 ми е зачислен и по него ме разпознават.

- Случват ли се истински фрапиращи ситуации с пътници и пешеходци?

- Досега чак фрапиращи не съм имал. Дребни и нормални - да. Такива, каквито са от ежедневието. Чукат ми на стъклото да им отворя на светофар, но аз нямам право. Такива са правилата. Колчетата на кръстовищата помагат много. Поне автомобилите не спират в обсега на трамвая.

- Докарвате ли си бели косми от стресиращата работа?

- Не могат да се преброят, но се натрупват. Три години вече съм ватман. Професията ми харесва и на този етап не мисля да я сменям с друга. Професията те учи на дисциплина. Един недисциплиниран човек не може да върши тази работа. На отговорност и търпение също. Има психотестове и прегледи, които не всеки ги издържа. Има хора, които започват тази професия и бързо се отказват. Отстрани често изглежда много лесно. Мислят, че само седиш, караш, спираш и тръгваш. Нещата стоят много по-различно и ситуацията е много стресова. Работата изисква изключителна бдителност. Обичам много да шофирам, харесвам динамичния живот, а не застояването на едно място и скуката. Затова ми допада професията, защото ме държи постоянно под напрежение. Не бих я заменил за нищо друго в момента. Хубавото е, че нямаш пряк ръководител над главата си. Нищо че имаш камера за наблюдение. Ето, днес свършвам в 14:28 ч. и съм свободен, без никой да ме закача за нищо. Понякога имаме занятия в депото, но това е рядко. Мога да си планирам остатъка от деня.

- Какъв е животът ви извън трамвая?

- Аз съм от Перник и всеки ден пътувам с мотор до работното място и обратно през хубавото време. През останалото с автомобил. Движението е непрекъснато. Даже през свободното време се движа с колело, за да не се обездвижвам. По 10 часа на ден се събират да карам, затова имам нужда от повечко движение. Спортът възпитава, помага и е начин за борба със стреса. Обичам да тичам, колоезденето също.

- Продължавате ли да си комуникирате активно с жестове с пешеходци и шофьори?

- Всеки ден махам с пръст, карам се или соча светофара, ако се наложи. Имам апел към всички участници в движението: Нека спазват правилата за движението по пътищата. Така за всички ще бъде много по-бързо, безопасно и лесно. С децата също трябва да се внимава много - тичат, много са бързи, не се съобразяват, особено покрай училища и пешеходни пътеки. Имал съм ситуации, но, слава Богу, се е разминавало. В кризисен момент звъня, светя с фаровете, тогава децата подскачат като тапи и успяват да се предпазят. Едно младо момиче пресичаше със слушалки в ушите на нерегламентирано място на Лъвов мост. Светя, звъня и започвам да спирам. Успях. Посред бял ден, в 11 ч.

- След 15 септември каква ситуация в движението в София очаквате?

- Дай Боже и след тази дата нещата да отиват към прогрес. Очаквам и се надявам.