Авторът на този доклад не претендира за изчерпателност. В следващите редове е направен опит да се оцени обичаят Сурва в Пернишко в неговият вид от преди десет години и новите персонажи в изпълнението му на градска сцена. Трябва да се подчертае, че докладът се фокусира само върху сурвакарските маскарадни игри в региона на Пернишка област, защото според автора, предпролетните кукерски обичаи са друга голяма тема на етнографската наука, която заслужава свое самостоятелно разглеждане. В хода на подготовката на текста са включени теренните материали от няколко пернишки села, които отразяват обичая на сурвакарските игри според местната традиция и нейните стари и млади носители. Внимателно са вмъкнати и мненията на респонденти, които не са почитатели на някои от нововъведенията и новите персонажи в празника.

Цялостната позиция е, че неповторимата традиция, живата магия на Сурва, трябва да се предава от поколение на поколение и да се пази като автентично културно наследство. Старите сурвакари казват „Суровата да я има, пък другото ще се оправи”.

Корените на маскарадната обредност идват от древните езически традиции, съдържащи ритуали с маски и своего рода превъплъщение, „преминаване” в друг свят. В различните етнографски райони на България маскарадните игри заемат и различно място в годишния обреден цикъл. Те се делят на зимни и предпролетни маскарадни игри. Около Нова година, през Мръсните дни (от Коледа до Йордановден) се изпълняват сурвакарските ритуали; традициите на игри с маски покрай Сирни Заговезни и Тодоровата неделя са известни като предпролетни маскарадни игри или кукерски празници. Всички те обаче носят един и същ смислов заряд – маскираните мъже играят и се надиграват за здраве, благополучие и прогонване на злите сили, за благоденствието на социума. В настоящият материал се разглежда извечната традиция на сурвакарското маскиране в обредността на Пернишкия край, претърпяла своите вариации по пътя от селската до градската сцена.

Празникът Сурва (Сурова), най-големият и значим празник за Пернишкия регион, останал в кръвта и паметта на поколенията в нощта на 13 срещу 14 януари. От къде води Сурова своите корени? Въпрос, който дълго време занивама и ще занимава учените етнолози, атрополози, краеведи. Можем да го отнесем към езическите традиции на Дионисиевите празници, да свържем началото на Сурва с тракийските маски или да обърнем внимание, че обичаят сурвакари води началото си от османското нашествие по нашите земи; тогава мъжете от този край на България, за да предпазят селищата си от заселване на нашествениците, през нощта навличали кожи от добитъка, слагали страшни маски на лицата си, а на кръста връзвали звънците и хлопатарите, взети от врата на домашните животни. Така плашели турците през нощта, които от своя страна мислели, че „богът на неврниците” се е разгневил и им изпраща тези страшни същества.

Независимо от кой времеви период води началото си, Сурва днес е празникът на празниците, апогеят на зимния обреден цикъл. Подготовката за Сурва започва още предната година, през месец септември (често и по – рано) – шият се костюмите, изработват се маски, излъскват се звънци. Традицията се предава от баща на син, докато не настъпва една от най-важните промени в съдържанието на Сурва – през 70 – те години на 20 век се включват момичета в маскирането и обхождането на селото. Автентичната традиция обаче е категорична: маскират се само мъже. Днес традиционното е в плен на желанието на нежния пол също да се маскира и да връзва звънци: в почти всяко село и група има поне по една жена/момиче. Част от публиката на Сурва и информатори по този материал не харесват това изменение на традициите, други са категорични, че щом момичетата имат желание, значи трябва да бъдат пълноправни участници в обичая.

Традиционните сурвакарски игри се провеждат на 13 и 14 януари в селата от Пернишкия край. До преди няколко години в селата от Земенска община (Габров дол, Елов дол, Мурено, Врабча и др.) Сурова започваше в следобедните часове на 13 януари и приключваше сутринта на 14 – ти. Жените в къщата приготвят мъжете – братя, бащи, съпрузи, синове, внуци. Участието в сурвакарската дружина се счита за особена чест за всяко момче. Само смърт в семейството може да спре мъжете да се маскират. Задължително за всеки сурвакар, ако е част от групата на звончарете, е да носи отличителния за селото костюм, пояс, който го предпазва от ударите на звънците по тялото, маска или лик, звънци или хлопатари. Сурвакарите обикновено се събират в центъра на селото или в най-удобна начална точка, от където тръгват да обикалят по къщите. Сурвакарската група се дели на няколко части: група на звончарете, цигани, сватбарска група, тъпанджии, мечкар с мечка и задължителните лица за празника: поп, свещеник и болюбашия.

От няколко години насам, по пътя от селската към градската сцена, обичаят Сурова претърпя много и понякога коренни иновации. За това тук ще бъде направен един опит да се видят и оценят разликите през погледа на различни информатори.

Вече обърнахме внимание на различните подгрупи от сурвакарската дружина. Групата на звончарете е най-масивната и голяма част от групата. В нея участват мъже от всички възрастови групи, но преди не е било така. В селата са излизали юношите и младите мъже, по – рядко възрастните. Водачът на сурвакарската група, болюбашията, е и водач на всички останали. Думата на болюбашията на две не става. Всеки участник е длъжен да се съобразява с болюбашията според неписания сурвакарски етичен кодекс. Фигурата на болюбашията е централната за сурвакарските игри – той определя пътя на групата, той казва в коя къща ще се влезе първо, къде ще се играе - в двора ли, в самата къща ли, той първи благославя домакините, разпределя даровете. Болюбашията е облечен с униформа – синя, червена или черна, със „златни” значки и медали, задължително има и свирка, на чиито звук се подчинява ритъма на сурвакарското хоро, носи сабя и шапка с конска опашка. Конската опашка на шапката му (има и случаи да е на сабята) пренасочва мисълта към значението на този атрибут – той е израз на властта в прабългарската традиция. Болюбашията е и този, който определя дали групата ще отиде на посещение в съседно село. Обичаят Сурва в съвременния си карнавален вид, когато е пренесен на градската сцена, на Международния фестивал на маскарадните игри в Перник, трябва да пази и съхранява авторитета на болюбашията. Защото от него зависи и представянето на групата.

Не по-малка значимост в традицията има персонажът на свещеника, или по – точно – неговата пародия. В пернишките села няма група без поп. Той е облечен точно като православен свещеник, носи „светена” вода и чемшир, с които пръска публиката, благославяйки. Попът влиза втори в дома, където е отишла да играе дружината, понякога и първи. Благословията на попа е равна на тази на болюбашията. Свещеникът също е централно обредно лице в цялата група и най-вече в сватбарската й част.

Групата на сватбарите е съставена от булка и младоженец (младоженя) – главни персонажи, които повтарят едно към едно граовската сватба. Облеклото на булката е като сватбена премяна- има и двете разновидности, традиционната народна носия за граовския край и модерната бяла булчинска рокля. Булката обаче има една особеност - тя е момче. Задължителното в празника травестиране е най-ярко изразено именно в сватбарския ритуал. В представянето в града, булката и младоженецът продължават да заемат важно място в сурвакарската дружина, но наред с традиционните носии и булчински одежди, се виждат всякакви други варианти- младоженка с фередже, младежът съответно избрал облекло на арабски шейх. Иновациите в традицията я поддържат жива. Поради дълбокото значение на сватбарския ритуал, граовската сватба трябва да бъде подчертана, когато той се изпълнява. Повечето сурвакарски групи акцентират точно върху обичая „сурвакарска сватба”. Сурова е свързана не само с прогонването на злите сили и предвещанието на добруване и благополучие, но и със сватбата в истинския смисъл на този ритуал. Смятало се е, че момче, което не е излизало сурвакар, не може да се ожени. Голямо значение в този смисъл има и първата къща, в която ще отидат сурвакарите. Ако в дома има неомъжено момиче, често се смята, че с някой от звончарете или сватбарите са се разбрали групата да посети точно тази къща. Ако сурвакарите се надиграват на двора, а в къщата има необвързана девойка, те се надиграват за нея. Маскираните лица имат правото да нарушават строгите норми на поведение на юношите и мъжете в селската общност.

Във всяка сурвакарска група има мечкар с мечка. Мечката, разбира се е преоблечен в кожа и с измайсторена маска във формата на меча глава, мъж. По традиция, мечката „гази” за здраве, като газенето може да бъде и само прегръдка - мечешка. Счита се, че да те „гази мечка” на Сурова е на късмет и благополучие. Мечката и мечкарят не търпят промени на градска сцена. Засега.

Не бива да се пропуска значимостта на групата на звончарете - основни обредни лица в изпълнението на обичая. Те винаги се придвижват със специфична ритмична стъпка, играят под звуците на тъпана и свирката на болюбашията. В селата от Пернишкия регион има два вида костюми за групата със звънците: костюми от кожа и костюми от нарязани на ленти ивици от плат, пришите към дрехите. Костюмите от кожа са характерни за град Батановци, селата Черна гора, Богданов дол, Ярджиловци, Ноевци, Витановци и др. Поради обема на костюмите, заради който облечените с тях имат прилика с мечка, групата със звънците е получила и названието мечкарье. Другият вид сурвакарска одежда представлява нарязани на ленти ивици плат, пришити към други дрехи. Тук вече въображението е развихрено: докато преди 10-15 години повечето такива костюми бяха с ленти в бяло, зелено и червено, днес почти всяко село с такъв вид сурвакарска премяна е с различни цветове. Например, селата Долна Секирна и Кошарево са в изцяло червени костюми, в цветовете на село Лобош преобладава лилавото, радомирското село Друган е с равни части бяло и червено, село Големо Бучино е със синя горна част и червена долна.

Може би най-натоварената със смислов заряд част от премяната на сурвакарите е маската. В народните вярвания маските защитават от зловредното влияние на нечистите сили. Маската е и пътят към другия свят, света на предците. Сурвакарите, чрез своите маски, влизат в контакт с други светове и сили, освен, че защитават околните от лоши явления. Затова и изработката на маска е дълга и трудоемка, но е въпрос на чест. Традиционно маските изобразяват причудливи, митични същества, страшни по своя вид, с големи зъби, рога, клюнове. Най-голямата маска в Пернишко е на триглаво чудовище и стига близо 3 метра височина. Понякога маската е само начернено лице с нарисувани устни. Такава беше характерна обикновено за групата на циганите, но днес, на Фестивала, могат да се видят много персножи с черни лица. Също така, циганската група се състоеше от не повече от 2-3 души, сега, на градската сцена на фестивалите и карнавалите, групичката на циганите е значително нараснала - там се виждат танцьорки с перуки, шалчета през кръста, всеможни цветове по облеклото и много, много грим. Каруца с магаре, в която се вози циганската група също се превърна в неразделна част от представянето извън село.

Маскарадната традиция е жива традиция и като такава търпи промени. Особено когато към тръпката да се „направиш на Сурова” се прибавят конкурсният характер и карнавалния ефект. Персонажи от нефолклорната култура все повече навлизат в сурвакарските групи. Голяма част от тях са предизвикани от значими социални и политически промени в страната и на международно ниво. Пример за това е участник на Международния фестивал на маскарадните игри в Перник през 2004 г., който на гърба си беше сложил огромна табела „Кербала” - препратка към базата на българските мироопазващи сили в град Кербала, Ирак. Именно от същата година (2004) нарасна и популярността на групата на лекарите - обикновено тя е съставена от двама души, които обикалят главно около младите жени и момичета и им предлагат „лечение”. На въпроса ми към един младеж защо е облечен с черен дамски, прокъсан чорапогащник, няколко цвята и вида блузи, също прокъсани и с начернени лице и ръце, той отговори „Кога друг път, на центъра на града, мога да изглеждам така и да правя каквато лудория ми скимне?”. Тези нови групи вътре в автентичната сурвакарска група, имат своята изява на дефилетата на Фестивала и все повече и на традиционните игри на 13/14 януари в селата. Причината най-често е търсеният карнавален ефект, желанието за оригиналност на индивидуалния участник или групичка участници, които, особено на Фестивала, имат поле за изява пред огромна публика - зрителите на Международния фестивал на маскарадните игри в Перник всяка година стигат 100 хил. души.

Традицията на сурвакарските игри е живата културна памет на Перник и региона. Сурвата, която не търпи календарните промени и е останала в нощта на 13 срещу 14 януари в зимния обреден цикъл. Сурва, която връща по родните места малки и големи. Празникът, на който излизат като участници цели фамилии. Перник пази своята Сурoва – живо човешко съкровище.

Автор: Милена Милошева

Забележка:

Статията е публикувана в Сборник с доклади от международна научна конференция, проведена в рамките на XXII Международен фестивал на маскарадните игри Сурва – Перник 2013. Авторката изследва маскарадните традиции в Пернишкия регион още като студентка в Софийския университет и вече има няколко научни публикации по темата.

Използвана литература:

Бонева, Т. „Кукери и сурвакари-традиция и модерност”, в АНАМНЕЗА, год. ІV, 2009, кн. 2, ISSN 1312-9295, с. 228-238

Манова, 1987, 61-65