Лятото бе горещо за спорта, който прикова внимание от цял свят. Заради успехите си и заради една лична драма. На 14 юни Цветелина Стоянова от ансамбъла по художествена гимнастика претърпя нещастен инцидент. В деня, в който грациите заминаха за Европейско първенство. Оставаха броени дни до Олимпиадата, на която всички чакаха медал от “златните момичета”. Последваха два ужасно дълги месеца, в които всички в този спорт в България няколко пъти попадаха в ада. Докато не дойде 21 август, когато ансамбълът спечели бронзовия олимпийски медал от Рио. Приказката свърши с добър край. За първи път ексклузивно пред агенция БЛИЦ Илиана Раева разкрива цялата истина за най-тежките мигове в живота си, за трудностите, кошмарните дни и безсънни нощи, както и за емоциите на Олимпиадата.

-Госпожо Раева, от Олимпиадата остава незабравим един момент – когато видяхте оценката, всички започнаха да плачат, а Ренета Камберова сякаш не знаеше на кой свят се намира. Вече имахте олимпийски медал...
-Най-разтърсващите ми чувства бяха, когато момичетата се качиха на подиума за многобоя. Казах им: “вдигай главата, усмихни се”. Целият ми врат изтръпна, целият ми гръб – също. Друго силно усещане е последният акорд на Рени, когато удари с бухалките върху обръча. Тогава знаех дълбоко в себе си, че взимаме медал още преди те да станат и да се поклонят. Това е усещане, което нищо, нищо в живота и света не може да го замени. Това е разтърсващо. Тогава разбираш, че тялото притежава душа, че мозъкът ти излиза извън мащабите. Гледаш и си в безтегловност. За части от секундата знаеш, че си постигнал нещо, което трябва да изброяваш с часове. Успял си, надмогнал си, душата ти се е успокоила. Доказал си, благодарен си. Бог ти е показал: “Ето, ще ти дам”. Рени удари бухалките и започна да се тресе от сълзи върху обръча. Трудно се изправи, за да излезе от килима. Това е уникално усещане След това виждаш оценката, скачаш – медалът го имаш. Но това изтръпване...много е силно. Това е най-силното преживяване, което съм изпитвала.

-Какво й беше на Ренета Камберова след грешката в квалификациите?
-Извиках я при мен в стаята и започнахме да си говорим. Говорихме два часа. След това излезе на разходка в олимпийското село с д-р Сиракова. После Сиракова се върна и ми каза: “Не знам какво си й говорила, но тя е нов човек.” Същото направих с момичетата. Извиках ги, защото те бяха...Ще бъда откровена. Нямаше ги душите, усмивките, пламъчетата в очите. Това беше най-важното условие, за да успеят. Това значи, че душите им горят, че искат. Това ми беше най-голямата болка и най-трудното –да им върна усмивките.

На другия ден слязоха долу и бяха преобразени. На тренировката им казах – искам да гледате само себе си, да излезете с усмивка. Разказах им една приказка, колко е важно да са усмихнати. Когато слязохме от автобуса им казах - деца, от тук, от тази стъпка, вие сте онзи отбор, който е готов да играе без грешка и да спечели. Искам да гледате само в моите очи и на Ина Ананиева и в никой друг. Ако някоя от вас погледне италианките, с които тренирахме, магията няма да стане. След това Любомира Казанова ме помоли: “госпожо, хайде да направим онова, което направихме в Израел”. А тогава, когато бяхме сринати, на една от тренировките се бяхме наредили в кръг и си казахме едни специални неща. Явно са усетили някаква сила и помощ. Тръгнахме към коридорите за първото изиграване. От деца, когато ги взех, имаме един ритуал - пимам вратлетата и ги целувам, а след това им вдигам брадичките. Целунах ги, качиха се на подиума. Аз вече крещях, вдигай главите, усмихни се. Те го направиха и тръгнаха...Имах голяма надежда, нямаше логика да не спечелим медал. Това им казах предишния ден: “Деца, няма логика да не спечелим”.

-Попитахте ли се защо ви се случва всичкото това - контузиите и операцията на Михаела Маевска, проблемите с килограмите на Християна Тодорова, трагедията с Цвети Стоянова?
-Аз имам теория, че изпитанията се дават на силните. За да получиш нещо голямо, трябва да платиш голяма цена – един вид предплата. С Ина вървим в Израел, връщаме лентата и си казваме, че няма логика да се случва всичко това. Това, което си мислех тогава, но не го казвах е, че сигурно нещо голямо ще получим, че сигурно даваме някаква цена. Както е в приказките – принцът, за да стигне до принцесата, има препятствия, а накрая е най-голямото препятствие. И в живота е така, имаш голямо изпитание преди да получиш нещо голямо.

-Беше ли възможно всичко да се срине?
-То се беше сринало. Децата бяха абсолютно празни, сринати. Ина каза – Илиана, не мога, поеми нещата. Таня Янчева беше с кръвно 170/110 кръвно, всички се притеснихме. Мои близки ме прегърнаха в Израел и ми казаха: “Убиват те, тебе Илиана в България, убиват те”, което ми показа, че те знаят какво се случва. Естествено е това нещо да се използва от конкурентите, които като виждат, че в собствената ти страна се случва това, и те да се възползват.

Аз се разплаках само веднъж, в автобуса, когато научих за случилото се с Цвети. Тогава бях неадекватна за известно време. След това започнах да изпитвам панически страх какво ще се случи с тези деца, с отбора, как всичко се срутва, как всичко заминава. Видях, че всички рухнаха. Всички се притаиха, млъкнаха. Това е нормалната човешка реакция. Ненормалната реакция е моя – да имам сили в този момент. Промених физиономията, трябваше да покажа на децата, че това, което казвам, трябва да се случи. Мина ми на лента как този отбор свършва, без да е приключил както трябва. Как всички тези осем години напъване – световни купи, лобита, политика, всичко заминава. Казах си – не, не, няма шанс това да позволя да се случи.

-Поставихте ли се на мястото на момичетата и попитахте ли се дали не искате нечовешкото от тях да играят в Израел?
-А те поставиха ли се на мое място? Затова аз съм треньор или ръководител. Моето място е не да бъда момичетата, а в този момент да взема най-адекватното решение. Аз знам, те знаят и всички вече знаят, че това беше правилното решение. Ние не можехме да не играем на европейското. Не можехме да позволим да ни изкарат от играта. Това беше последното голямо състезание преди Олимпиадата. За Любомира Казанова беше важно, за да натрупа опит. Между другото аз въобще не се съмнявах, че Цвети ще оцелее

Казах на децата – като се върнем, ще отидем и ще я видим. В нито един момент не съм се съмнявала, че няма да се оправи. За това дали да останем в Израел или не, въобще не съм се двоумяла. Видях, че бяха готови и другите да кажат...Какво да правим като се върнем?! Истинският треньор точно в такава ситуация трябва да вземе вярното решение. Да, ние достатъчно страдаме и умираме. Това е нашата съпричастност - да надмогнеш себе си и да направиш това, за което си се борил. Ти представяш един спорт, ти си трупал авторитет. Не съм имала никакво колебание. Да, убиваха ме в България, четях. В един момент още повече ме втвърди, че трябва на всяка цена да го направим това нещо и тези момичета да продължат. От момента, в който видях Цвети Найденова, която се захлупи в автобуса и се разплака при новината за Цвети, до стъпването им на подиума за последното изиграване, аз не можах да им върна усмивките. Когато излязоха на подиума в неделя - това беше моят отбор.

В периода от 14 юни до деня, в който спечелиха медала, ги нямаше. Те бяха така не само заради случилото се с Цвети, а заради всичко, което се изсипа върху нас. Особено това, което се случи с мен, а момичетата много добре знаят какво съм направила аз и Ина, много тежко го понесоха. В един момент имаше гняв в тези момичета. Тогава това ми даде надежда, че са живи и са готови. А, когато видях Рени на аерогарата от прибирането ни в Израел...Тя винаги е била най-кроткото момиче, не съм я виждала да взима отношение. Аз седях и не можех да повярвам с очите си какво прави на летището. Тя показа цялата болка, че не може да има такова обвинение в този момент. Тя там каза всичко. Тогава видях, че този отбор ще оцелее и ще тръгне. Но вече ги нямаше тези момичета, които всички много обичаха, хвалеха. Те се запознаха с гадната страна на живота. Но и затова бях доволна. Лошите неща също помагат.

-Беше ли възможно да помогнете на Цвети по-рано?
-Казахме всичко по темата. Най-важното е, че в момента тя е възстановена. От тук се иска много воля, която вярвам, че носи. Иска се желание, за да влезе в нормален ритъм на живот. Вярвам, че това ще се случи.

-Какво й предстои от тук нататък?
-Бори се и се справя много добре. Близките й се грижат изключително добре за нея – брат й, баба й, приятелят й Сашо. Има подкрепата от момичетата и от нас. Сега тя трябва да покаже воля и желание, характер. Тя беше обсипана с много любов и ще продължи да е така. Това нещо трябва да й даде сили, да намери смисъл да подължи напред.

-Представяте ли си какво й е било на Любомира Казанова? Обвиниха я в какво ли не, намесиха семейството й?
-Любомира е абсолютен герой. Тя извади отбора. Влиза едно момиче, което губи целия четиригодишен път и това нещо бе принудена да го направи за два месеца. Тя е желязна, фантастична, уникална. Всички забравиха, че едно дете влиза в напечена ситуация, когато всичко се изсипва върху нея и семейството й. Специалистите я гледаха и си казваха - хайде, да видим дали резервата им е о`кей. А тя застана и го направи като боец. Най-голямата тежест не беше на Рени, че допусна грешка, на Михаела, че на миналата Олимпиада допусна грешка. Любомира носеше огромна тежест на раменете си и се справи като страхотен герой. Тя много мълчеше. Ако другите плачеха, смееха се или коментираха, тя мълчеше. Мълчеше и тренираше. Имаше моменти, в които Ина се ядосваше и я караше да повтаря. Тя наистина носеше огромна торба с камъни и се справи страхотно.

-Вярвахте ли, че тези момичета ще стигнат до световния връх?
-Аз винаги съм вярвала. Беше ми много трудно, бях уплашена, но всичко, което направих...някои неща ги вършех инстинктивно, все едно някой те ръководи. Сега връщайки лентата назад, осъзнавам, че много дълбоко, съм виждала този щастлив момент. Съвсем откровено ви казвам, ако съм имала някакви съмнения, 90% съм вярвала, че ще успеем, а едва 10%, че няма да се справим.

-Това беше вашата приказка, авторът или героите са по-важни?
-Всички са важни. Знаете ли? Важен е дори този, който направи триката, който даде идеята да сложим розетката на Плиска отпред на триката. Всичко в картинката, която трябва да стане пълна, е значимо. Важен е и авторът, и главните герои, и второстепенните. Всички знаем психолога, масажиста, доктора. Само че никой не знае, че идеята за розетката на Плиска беше на Кремена, която е адвокат на федерацията. Да не забравяме великата Мария Гигова

Когато тази жена е на съдийската маса, аз чувствам страшно спокойствие. Тя има огромен авторитет, респект, който всява сред съдиите. Всеки си има своето място.

-Как се управляват 6-7 напълно различни характери? Самите момичета казват, че не си приличат по нищо.
-Един отбор се гради, възпитава, моделира и трябва да се подготви, за да устои физически и психически за голяма цел. Постоянно питат децата дали са били щастливи. Тук не става въпрос за малтретиране. На всики е ясно, че в спорта се иска дупе и характер. Понякога се иска да направиш жертва, да те боли крака и да играеш или да си изморен и да играеш. Ако не ти харесва, отиваш и си даваш детето да играе народни танци, да бъде актриса, танцьорка. Да се радва...Когато това дете стане национален състезател и ще представя страната, ние не откриваме топлата вода – в такъв случай се искат характери. Аз съм безкомпромисна. Когато ги взех, много им говорих, правехме автогенни тренировки, карах ги да преживяват някои неща, а след това им мерехме пулсовете, за да видим как са реагирали. Това не е мое откритие, това съществува в науката спорт. Това е дълъг процес, не се прави днес или последната една година. Възпитавани са какво трябва да направят, какво да преодоляват, как да изглеждат, как да се държат. Трява да стигнеш до мозъка и сърцата на децата. Трябва да създадеш необходимия респект, а те го имат и от мен, и от Ина. Знаят, че трябва да иззпълняват. Аз им казвах – вие работите по 5 часа обаче онези в Русия работят 6 часа, в Италия също по 6 часа. Ние искаме, но и те искат. Най-малкият план играеха нашите момичета, това искам да се знае. Останалите правеха цели съчетания, а ние само елементи. Само че затова ги съхранихме осем години. Моята най-голяма роля е в изграждането на личности за спорта. Там вложих страшно много енергия. Карала съм ги да бъдат отговорни. Не може да играеш безмислено и да разчиташ, че като повтаряш едно и също нещо ще станат нещата. Когато не помнят, съм кара да пишат по 200 пъти или по 500 пъти “ръката остава горе”.

Рени казва: “Толкова много пъти са ме карали да пиша, че ръката остава горе, че ръката остава завинаги горе.” Но повече не съм имала проблем. Ти възбуждаш притеснението, че трябва да се внимава. Ако се наложи и с новия ансамбъл, и те ще пишат, докато не разберат, че докато си в залата, трябва да мислиш и да бъдеш отговорен. Аз разчитам на мисълта на състезателя. Има и друга методика – с много повторения, тя също носи успехи. Аз обаче залагам на качеството, а не на количеството.

-Появиха се упреци, че сте им създали прекален комфорт?
-Задължително е. При това тежко натоварване, при поставяне на детето в ненормални условия на живот. Ти експлоатираш тялото си по 8 часа на ден. Това тяло трябва да се възстанови. Емоцията трябва да бъде възстановена, за да можеш да го използваш на другия ден, другия месец, догодина, а не само днес. Винаги ще го правя. То е било в рамките на необходимото и полезното.

-Какво пожелаваш на момичетата от тук нататък?
-Осмислянето на един живот се определя от житейските битки, които един човек печели. Пожелах им много спечелени житейски битки. Хубавото и красотата е за тонус, за глътка въздух, за допинг преди трудностите. Но животът е битка. Ако на 30-40 години смятах, че животът е уникално красив, сега осъзнавам, че животът е битка. Има неуспехи и страдания, но това е трамплин към извисяването. А не успеха и щастието. Те са само глътка въздух, за да продължиш да се бориш. Искам да помнят, че са спечелили една страшна битка

Не тези 81 медала. Те изживяха истински удоволствието, разбраха какво е да те осветяват прожекторите, да облечеш това красиво трико, да те обичат хората. Казах им: “Момичета, това повече никога няма да го изживеете”. Това, което преживяха, оцеляха и успяха, искам това да е тяхната пътеводна светлина, че всичко в живота може да се преодолее. Най-голямото ми пожелание е да знаят, че могат да прескочат най-жестокото, дай боже да нямат повече такива неща, да оцелеят и да успеят.

-Това са любимките на България и веднъж ви написаха, че едва ли ще има други, които ще ви обичат така?
-Подариха ми на Илинден една картичка. Събрах ги на молебен, имаха нужда и от духовно пречистване. Пазя си картичката, която никога няма да забравя. Беше много мило. Страхотно. Сега всеки ден ми пишат по нещо без никакъв повод. Казват ми нещо, което са разбрали и усетили. Сега осъзнават важни детайли. Важното е, че много бързо го направиха. Казах им, че ще минат години, за да разберат някои неща, а минаха само няколко дни (смее се).

-Ще ви бъде ли трудно с новия ансамбъл?
-Нямам търпение да започнем. Това, което видях и са направили, ми дава такава огромна надежда. Страхотни са новите момичета. Аз знам пътя, всичко може да се случи. Пътят ми е ясен, знам през какво трябва да се премине. Всеки трезвомислещ човек би трябвало да разбере, че не може да хванеш едно ново нещо и да го направиш веднага световен шампион.

-Ще им тежи ли определението бъдещите “златни момичета?
-Напротив. Добре е за тях. Те са умни и интелигентни момичета. Децата не растат в саксийки. Четат и виждат висчко. Има я тежестта, че поемат по път, който носи отговорност. Но има и лекота, че вървят по утъпкан път. Съдиите вече гледат по друг начин. Едва ли новите деца ще тръгнат от седмото място, докато предишните започнаха от нулата и стигнаха Олимп. Няма да има сравнение (б.р.- усмихва се). Да не съм лоша към моите любими златни момичета, но ако новите вървят по начина, по който започнаха да тренират, дай боже да няма сравнения. Как се казваше - кралят умря, да живее кралят./БЛИЦ