През лятото на миналата година Нина и Зуека се разделиха - и на сцената, и в живота. Коментар за “падането на завесата” обаче тогава не пожелаха да дават и двамата. Единственото, което Нина сподели с медиите, бе: "Научавам за вдигнатия медиен шум около факт в моя живот, който отдавна е с изтекъл срок на актуалност и за който Гогол би казал: "Никаква полза за отечеството"... Коментар за човек, с когото съм преживяла изключителни звездни, лични и творчески мигове в продължение на 20 години и който е баща на прекрасната ми дъщеря, е неморално да правя.". Реакцията на Зуека бе дори още по-лаконична: "Не занимавам обществото с личния си живот. Той не е най-важният проблем на света и касае само мен и моите близки".Днес Нина Димитрова е готова да говори. И избра да го направи пред репортер на “ШОУ”. 

---

- Нина, раздялата ти с дългогодишния ти спътник на сцената и в живота - Васил Василев-Зуека стана пред очите на цяла България, ако мога да се изразя така метафорично...- Да, разигра се поредната типично нашенска шаечната епопея "България цяла сега нази гледа", в която лоши режисьори и посредствени сценаристи се опитваха да ме убедят да играя главна роля. Но аз в евтини постановки с калпави сценарии и под съмнителна режисура не участвам! Този път определено сбъркаха с избора на актрисата.- За сметка на това пък, ти показа всъщност колко силен човек си!- Никакво намерение не съм имала да демонстрирам сила или каквото и да било, на когото и да било. Не съм извършила нищо, за което да се извинявам и за което да се оправдавам и да хленча. За мен винаги е важно какво мислят приятелите, които ме познават добре и на които държа. Останалите имат право да мислят каквото си искат, въпрос на порядъчност. Акълният човек винаги отсява житото от плявата.- И все пак – как се адаптира човек към новия си начин на живот след такъв обрат?- Аз не се адаптирам към живота. Твърде груб и брутален е. Аз се опитвам да адаптирам живота към себе си. Винаги съм живяла в собствен свят и ако някой иска да ми дойде на гости, е добре дошъл.- "Благодарна съм на Господ, че 20 години бях със Зуека", каза неотдавна. И добави, че между вас е имало творческа химия. Как започва тази история? Вярвам, че не ти е неприятно да връщаш лентата, когато е за нещо толкова хубаво, колкото е била вашата връзка...- Ненормално е да ми е неприятно. Уникално е това, което съм преживяла и от него може да стане прекрасен филм. Ако върна лентата назад, филмът ще се окаже бая дълъг. В него имаше всичко необходимо за един филм за "Оскар" – любов, която предполагаше повече от колегиална преданост, поредица от комични и драматични епизоди, редуващи се с шеметни успехи и възходи, и разбира се, неочакван и драматичен край. Ще се получи филм задвама млади влюбени, безпарични, бездомни и предани до безумиена театъра хора, тръгнали от нулата и извървели доста дълъг път към успеха. Филм за едно творческо цяло, което даде живот на прекрасни спектакли и зарадва много хора у нас и по света.Действието на филма започва в '90-те години на миналия век. Двама съмишленици, единият в позицията на студент, другият - на преподавател, се срещат в една театрална академия, за да създадат театър с неслучайното име "Кредо". Този театър доказва за 20 години силата на своето кредо по цял свят, а първият му спектакъл "Шинел" по Гогол се превръща в театрална легенда...- Нина, като актриса предполагам, че много пъти различните лица са ти помагали в различни ситуации на живота. Кое обаче е истинското ти лице – това, с което посрещаш трудностите, радостите, изненадите в живота си? Което не показваш от сцената...- Не разполагам с комплект лица, които да вадя от куфарчето в зависимост от житейските ситуации.Имам само едно лице и живея така, че да не се налага хората да ме заплюят в негоНе се срамувам да се изправям лице в лице с предизвикателствата, независимо дали са лицеприятни или не. Когато тръгвам към някого, не се питам дали виждам истинското му лице или някое от куфарчето му. С риск да ми разкривят лицето от бой, никога не пускам забралото на шлема, когато се сражавам за някаква кауза, в която дълбоко вярвам. Любопитна съм да видя лицето на противника, та макар да знам, че може и да не е неговото. Уви, не съм човек, способен да живее под прикритие.- „На шантав човек главата не побелява”, каза по случай 50-ата ти годишнина. И от тях става ясно, че си минала през не едно или две щури предизвикателства в живота си.- Аз имах бял кичур още на 16 години отпред на главата. И все ми казваха, че късметът ми е напред. И затова може би все гледам напред. А това да не се изкушаваш да се обръщаш назад като Орфей на излизане от подземното царство, е голямо предизвикателство. Като се замисля, целият ми живот е едно огромно предизвикателство. Още от самото си раждане съм била на косъм да си разбия главата, падайки от количката в коридора на родилното, където майка ми чинно си е чакала реда да влезе вътре да ме роди. Но тъй като тоя ден имало много кандидати да се пръкнат на тоя свят, в родилната зала не е имало място за мен. А аз съм давала зор да приключвам с утробния си период и накрая съм се примирила с факта, че трябва да се родя на количката в коридора. Или по-точно - за малко под количката. Толкова съм бързала да свърша тая работа, че съм полетяла надолу с главата и едвам са ме хваналив последния момент, преди да си разбия черепа на циментаЕ, това ако не е предизвикателен старт в живота, здраве му кажи!- Всъщност от теб знам, че тази мисъл е на баща ти. Разкажи ми малко за него...- Баща ми беше уникална личност, светла му памет. Широкоскроен човек, благороден в истинския смисъл на думата, благ, сговорчив, интелигентен, с невероятно чувство за хумор и с удивителна способност да разказва образно и да те накара да се заливаш от смях. Той беше много деликатен и силно чувствителен мъж с огромно достойнство. От него съм научила, че "човек не бива да лиже там, където е плюл", че "на къртица, бивол и шантав човек главата не побелявала" и много други цветисто казани истини.Разказваше непрекъснато истински истории, които звучаха като вицове. Например как попът на селото вървял пред погребението, клател кадилницата и пеел... песента на Лили Иванова "Детелини, детелини", а отзад вървели опечалените, които в скръбта си изобщо не чували каква я пее попът отпред. Или историята за един, хванат да краде череши. Закарали го в полицейския участък. Той седял в коридора пред кабинета на следователя с вещественото доказателство в краката си – кошница, пълна догоре с крадени череши, и чакал да го извикат на разпит. Оглеждал се уплашено и щом минел някой покрай него, угоднически вежливо се примолвал: "Хапнете, господине, хапнете, да се намали глобата"./БЛИЦ