Изкуплението, съчетано с чистия мой срам от самото прегрешение, е единственият път назад към самоконтрола и самопреценката, пише Ивайло Нойзи Цветков в текст за "Дойче Веле", след като бе заловен да шофира след употреба на алкохол.

В килията е студено. Ноември е, спуска се оловносива сутрин, за пръв път в живота си съм пъхнат зад решетките. Извърших нереална глупост. Лежа на единствената метална пейка и студът се просмуква в костите.

"Колегата" по килия, около 22-годишен, ми дава единственото одеяло. Той поне ме разсмива - вътре е за открадната бутилка водка от денонощен магазин, след което, вместо да драсне нанякъде из квартала, седнал да си я изпие на тротоара пред магазина. Почти комиксов герой.

При него няма каталепсия, няма треска, няма нищо, тъкмо обратното - само огромна вътрешна празнота, докато аз трескаво разсъждавам за непредсказуемите кристализации как се стигна дотук, и една проста отлика, която дълбае в мен: никога преди нито съм правил подобно нещо, нито съм се сблъсквал със закона.

И премазващ срам. Срам, който прекрачва всичко досега в историята и отива в екзосферата на срама, където не ти се мисли за собствената ти глупост.
Mоментен срив в разсъдъка

Но ето ме там, в дъното на килията: първи път безразсъден и виновен. Съдбата, лежа и мисля на пейката, докато съкилийникът крещи на полицаите да го пуснат, е като онова на Робърт Грейвс - уж беше благосклонна, а сега е "с полуслова, нашепвани едва", и съм сам. Като чаша, забравена на масата, ако обичате Лангстън Хюз.

Никой не ми е виновен - става въпрос за обикновен случай на моментнен срив в разсъдъка,  добре описано явление, което доскоро познавах единствено като научен психологически конструкт. Всекидневните сложни и стресови ситуации претоварват човешкия мозък до такава степен, че той понякога не е в състояние да прецени ситуацията и предприема ирационални действия или стратегии, както твърди психологът Рафаеле Родоньо.

Съществуват куп неврологични доказателства за промени във функционирането на здравия мозък, когато е ангажиран с неадаптивно поведение (включително, но и не само, обусловено от приема на алкохол), които водят до дефицити в преценката. Карл Густав Юнг например - позволете отново да посегна към най-високата лавица - пише обстойно за нарушения в когнитивния континуум, при който стресови фактори могат да доведат до временен срив на здравия разум.

Тук основният въпрос е свързан с изкуплението

Подобна липса на умствена гъвкавост се наблюдава според Юнг дори при "големи умове", т.е. всеки е податлив на въпросния моментен срив в здравия разум - той дава пример с Едгар Алън По. Разбира се, По не е блестящият пример за "здрав разум", ако въобще има място за шега. Там по-скоро се има предвид уж високата когнитивна способност за самоконтрол, която не е гаранция за нищо и не само може, но и често изневерява всекиму. Обаче тук и точно тук идва и концепцията за изкуплението - то, съчетано с чистия мой срам от самото прегрешение, е единственият път назад към самоконтрола и самопреценката - след, хайде пак Юнг, прекратяването на първоначалния стимул.

С други думи, моментният рационален срив е последван от осъзнатото покаяние, което е и майката на концепцията за изкупление. Тъкмо затова няма да ви занимавам с разни работи като префронталния лоб, в който нещо там отговаря за самоконтрола и контрола върху вниманието, и като се срине за кратък период от време, компрометира адаптивното поведение. Не, тук основният въпрос наистина е свързан с изкуплението.

Разбира се, още в гимназията между два футболни мача изчетох "Die Philosophie der Erlösung" ("Философията на изкуплението") на Филип Майнлендер, но ето че и това години по-късно не успя да ме предпази от лоша преценка на ситуацията и обикновена глупост. Защото животът ми припомни по относително безмилостен начин - извън строго християнския светоглед - че изкуплението не приключва с присъденото от съда и кумулативните наказания, а че е вътрешен морален процес, който отнема време, ако си правилно "построен", и че прегрешението остава да тежи дълго върху доскоро невинната ти глава.

Сгреших, разбрах, наказаха ме. Какво следва?

Някои от вас ще кажат "ама то е много по-просто - не бива да се прави така". Ще се съглася. В тропосферата на възприятията наистина е така - но ще ми простите и краткия научно-антропо-психологически подход, защото всъщност нищо никога не е "много просто". А ако изследваме причините, някой ден можем да отидем и към превенция, както правят наистина умните. Лично аз смятам да проуча възможности за подобна превенция, особено сред по-младите хора.

Така че да бъдем съвсем честни. Със или без Юнг, никой не е застрахован от собствените си тъпотии. Сгреших, разбрах, наказаха ме. За мен изкуплението тепърва започва. Няма вече "погрешна преценка" (critical lapse of judgement) или "когнитивен провал" (personal cognitive failure) - глупостта си е глупост още от Еразъм насам.

Намеренията ми? Те са също така прости. Ще бъда чист и за пример - както преди. В ролята и на юрист, и на нарушител, разбирам шанса, предвиден в закона.

А ако моят казус е успял да пробуди дори неколцина за тези често срещани проблеми, би било чудесно. Говорим, в голяма степен, дори за обикновено неприличие, което по принцип ми е чуждо.

Разбирам къде се намирам и какво следва. Тъкмо затова ще се опитам да ви убедя с вид перипатетия на една прочута рекламна фраза - just DON’T do it. Дано успея. /Източник: Днес.бг