Апел да спрат клюките и теориите, свързани с личността на Деян Мексиканеца издаде Ралица Асенова - майката на покойния Николай Златков. Думите й идват на фона на все по-често появяващите се твърдения, че Илиев има общо със смъртта на шестимата на Петрохан и под Околчица, сред тях и Златков. Но не като килър, а като "къртица", агент на ДАНС или като помощник на евентуалните им убийци.

"Всеки да остави на мира Деян! Не, не знам къде е, не знам какво се случва с него, не знам жив ли е или не! Знам обаче, че всички, които пишат и говорят за него, без значение какво – трябва да СПРАТ!

И тези, които защитават официалната безобразна версия за случилото се, и многото, които смятат, че тази официална версия е една голяма лъжа. Моля всички ви да замлъкнете и да спрете със спекулациите кой е Деян, какво знае, какво е направил, къде е и т.н. И пак повтарям: НЕ ЗНАМ НИЩО ЗА НЕГО. Единствено се надявам, че е успял наистина да се махне от тази безумна КОЧИНА!", изригна Асенова.

И обясни всъщност:

Кой е Деян?

"Първо ще ви кажа кой не е! Той не е Мексиканеца! Няма такъв прякор и никога не е имал. Той не е агент на ДАНС. Той не е страхливец! Той не е предател. Той не е съучастник. Той не е нищо от това, което се изговори за него!", пише още майката на Златков за първия свидетел на труповете на Дечо, Пламен и Ивайло пред хижата. 

"Деян е човекът, който, ако го имаш в живота си, ще потърсиш първо него, ако имаш нужда от нещо. Той е приятелят, който всеки би искал да има в живота си. Той е винаги насреща с мълчаливото си присъствие, силните си ръце и изключителните си способности на майстор – може да измайстори всичко, за което го помолиш. Той е верният приятел, който малко хора могат да имат в живота си.

Искам сега всички да затворите очи и да си представите, че сте на неговото място. Направете го, моля ви. Представете си, че сте разтревожени за най-близките си хора още от късно снощи, защото през нощта токът е спрял в целия район и защото, изпращайки съобщения на най-близките си приятели, те не ги получават. Рано сутринта решавате да тръгнете към хижата, много притеснени как изобщо ще стигнете до нея, защото, като не ви вдигат, няма да могат и да ви вземат от прохода, както обикновено – защото винаги така отивате горе, когато има сняг – някой от тях идва да ви вземе с моторната шейна или с джип, защото вашата кола е малка, ниска и не може да се качи горе.

Взима ви часове, за да стигнете с колата си дотам, нищо че в нормални условия, без сняг, този път ще ви отнеме 30 минути. Стигате горе и виждате, че най-ценното място за вас гори. Да – за всички, които са били горе, тази хижа беше ВСИЧКО… дом, убежище, място, от което не искаш никога да си тръгваш. Това място гори!
Тичаш като обезумял натам, влизаш вътре и заварваш пепел, гилзи и разруха на дома, който ти е най-ценен, който е всичко за теб. Излизаш и тичаш, обикаляш, за да стигнеш до другия вход… и там… там намираш трима от приятелите си, наредени до кучешката колиба, показно разстреляни!!!

Представете си всичко това, че го преживявате вие! Хубаво си го представете. Потопете се в усещането да видите другарите си, които предходния ден сте видели долу на чешмата и всичко е било наред – смяли сте се и сте си говорили. Да ги видите мъртви и разстреляни като кучета. Прекрасната хижа – горяща и засипана с гилзи и въглени.

Хубаво си го представете. Представете си ужаса, в който влизате отново вътре – паника и шок – и търсите дали и най-най-ценните хора в този свят, а именно децата и Иво, не са били все пак вътре. Неописуемо, чудовищно усещане на терор… Излизате отново след минути, защото вътре е погром, и звъните на 112, за да съобщите за случилото се. После звъните на приятелка, която, освен всичко друго, е майка на едно от децата.

Представете си как се опитвате да овладеете ужаса, паниката и всичко, което изпитвате, и водите този разговор с нея – в опит хем да ѝ предадете случилото се така, че тя да не откачи напълно, хем да ѝ вдъхнете сили да се стегне и да тръгнете заедно да търсите безценните ни останали трима – Иво, Ники и Сашо.

Крещите си по телефона един на друг, в същото време се успокоявате, опитвате се да сте адекватни, а това е невъзможно, защото целият ви свят и смисъл се е разпаднал на парчета. Представете си как успявате да върнете надолу с малката си кола жена си до къщата ви, в опит да предпазите и нея от чудовищното нещо, на което сте станали свидетели, и се връщате, и чакате на прохода органите на реда.
Паралелно говорите и с обезумялата майка на Ники и се опитвате да ѝ давате кураж и смислени съвети за намерението ѝ да тръгне да ги търси към другата къща, за която всички знаят, че трябва да са.

Прекарвате с органите на реда часове наред до вечерта горе в хижата, в студа и в разрухата на най-ценното ви място на света, заедно с много представители на реда. И после, веднага, без да можете да се съвземете от всичко това, без да сте яли и пили каквото и да било, ви прибират за разпит.

Тук за това всички имаме въображение и можем да си представим 12-часовия разпит на Деян. Какво ли му се е случило там? След всичко, което е видял, чул, преживял. След ужаса – къде ли са Иво и децата, след притесненията – как ли е жена ти, самичка в къщата, която не говори български – те те разпитват 12 часа. И това сякаш не е достатъчно – те те държат още 12 часа там.

Дали съзнанието ти може да се справи с шока от това, което си видял на хижата, от това, което ти се случва, разпитвайки те и държейки те толкова часове, липсата на сън вече 2 денонощия, тревогата и ужаса ти за Иво и децата – къде ли са и дали ще успеят да се спасят от тази кочина, тревогата ти за Ралица и за жена ти – как ли са те двете и как не можеш да им помогнеш и дори да им се обадиш???

Телефонът ти е взет от полицаите. Хубаво си представете всичко това и когато го направите, моля всички коментиращите Деян просто да млъкнат и да спрат да говорят и да пишат за него.

Отдавна е време да се прояви ЧОВЕЧНОСТ. Нали сме човеци – къде е човечността ни? Способни ли сме на състрадание изобщо? Или тук се включва режимът: „На мен не може да ми се случи подобно нещо“? Така че няма как да проявявам разбиране към този човек или другите? Дали наистина не може да се случи нещо подобно на всеки???

След всичко случващо се последните два месеца си мисля, че абсолютно никой не е застрахован от нищо. Абсолютно никой от абсолютно нищо!

Сега, преди да завърша този пост, ще обърна за кратко внимание и на абсурдите за неговата къща, която била ултрамодерна и той едва ли не е някакъв богаташ. Толкова са жалки тези твърдения за всички, които го познаваме, че чак са смешни, но на никой от нас, познавали шестимата убити, отдавна не ни е смешно – ама никак не ни е смешно! Къщата на Деян може да ви изглежда ултрамодерна, може, с многото внушения от медиите, даже да ви изглежда палат, защото се опитаха да ни убеждават за наркотрафиканти, паравоенни, агенти на ДАНС и какво ли не още.

Но ще ви кажа, че като се чуе Мексико, някои по-здраво мислещи и интелигентни хора не си мислят за наркотици и картели, а си мислят за цивилизацията на маите например, за уникалните пирамиди там, за индианците ацтеки и тяхната култура!
И да – точно там е сърцето на майската цивилизация, която е била с дълбока връзка с природата и космоса.

Та нека се върнем на Деян и на безумните глупости за милионния му имот. Това е чиста лъжа и го знам от първа ръка, защото познавам този човек от години и знам чудесно как със собствените си две ръце години наред строи тази къща, която по стандартите там за региона е миниатюрна, та дори и за стандартите тук, в България, е малка къща.

Освен това се намира в район, в който не е никак скъп – точно обратното – и площта и на земята е малка, както и на самата къща. И да – той я построи сам, с много труд, пот и лишения, и му отне години, за да го направи.

Тук къщата му в с. Гинци също е скромна, не голяма селска къща, която той сам си ремонтира и стяга, за да я направи прекрасно и уникално нещо. Той, както казах, е майстор и успява от нищо да направи нещо. Деян е всичко друго, но не и богаташ – това твърдение е дори пародия на действителността.

Затова, моля ви отново – спрете и оставете името и теориите ви за него да не виждат бял свят. Защото това е редното и почтеното нещо, което всички ние можем да направим. Вече потретвам – не знам къде е, не знам жив ли е, не знам нищо за него от 2 февруари. Но вярвам, че е жив.

Знам обаче, че не е добре – няма как да е, след всичко, което е видял и преживял.
Призивът ми към всеки, който реши да пише или говори за него, е първо да се постави на неговото място, преди да изказва или изписва хипотези. Където и да си… ужасно съжалявам, че е трябвало да видиш и преживееш целия този кошмар.

Знам кой си! Знам, че си най-верният приятел на всички ни. Вярвам в теб и никой и нищо не може да промени тази ми вяра. Надявам се, че си добре, доколкото е възможно това в този жесток, злобен и жалък свят, който след тяхното убийство се превърна и в тежкото отделение на психиатрична клиника. Дано си добре! Благодаря ти за всичко!", пише още в пространното си изявление майката на Николай Златков. /Източник: Lupa.bg