Проблемът с агресията в училище е само празни приказки, когато за него се говори на семинари, дебати и съвещания. Проблемът с агресията в училище обаче е убийствено тежък, когато се сблъскаме с него. И когато не можем да преборим бездушието на тези, които иначе трябва да обичат, възпитават и учат децата ни. Ето написаното от майката Ирина Тенчева без редакторска намеса:

Онова което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало или КАК СПРЯХ СИНА СИ ОТ УЧИЛИЩЕ

Отлагам изливането на този текст вече месеци. Причината е, че за себе си съм разбрала, че по-добре пиша, когато усвоя емоциите си, когато мога да погледна историята отстрани, като на герой от новинарски материал: да кажа нещо по същество, с факти, без нюанси на лично отношение. За жалост няма да успея да бъда професионално сдържана... Пръстите ми потреперват, леко ме втриса, ушите ми заглъхват и чувствам, че ще се разплача при първата реакция на съпричастност. Днес аз не съм журналист. Аз съм жертва и тема. Аз съм гражданин. Аз съм сбъркан родител, чиято реалност има повече общи неща с тази на родителите ми, отколкото детството на децата ми с моето. Аз съм майка.

На снимката виждате моето първородно дете, синът ми Спас– чакано, мътено, треперено, обичано бебе, което за 7 години се превърна сред приятелите ни в нарицателно за “момчето с най-добро сърце”. Спас проговори по-късно от своите връстници. Първото му изречение беше “Хепи метъл, мама”, а второто “Бичам те”. И до днес когато е тъжен, щастлив, развълнуван или просто си е забравил мисълта и трябва с нещо да запълни тишината, той не спира да казва “Обичам те”. Да, дори когато е тъжен...

Спас е моето обично момче, което винаги сме възпитавали в рицарство и свобода на изразяване на чувствата. Но да се върна на снимката – направих я в деня, в който той сам си избра раницата, с която да прекрачи прага на училището, което с подкрепата на татко му ИЗБРАХ АЗ – и никога няма да си простя...

Нямам прекрасни спомени от моите ученически години. Никога не съм имала проблем с успеха и с ентусиазъм съм представяла гимназията ни на олимпиадите по български език, защото обичах литературата. Но не обичах останалите елементи от контекста на школуването: като започнем от миризмата на стол, минем през тоалетните с клекало, бавно нижещото се време през скучните часове, усещането за задължителност и обезличаване на индивидуалните умения и интереси. Макар и с такава нагласа аз завърших столичоното 22 СОУ “Г. С. Раковски” с отлична диплома, няколко добри приятели и знания, които ми помогнаха без нито един частен урок по български, да изкарам 5.50 на изпита в Софийски университет.

Когато станах родител си обещах, че ще намеря мястото, в което децата ми ще се чувсват щастливи, обичани и силно мотивирани да напредват. Исках някой да ми гарантира, че не новият модел дънки и телефон, нито циничното просташко поведение ще бъдат единица мярка за “Готин”. Затова без да мисля много се насочих към частните училища. Срещнах се с техни представители. Единствено в училището, на което се спрях се срещнах лично с директорката. И тъй като всички ми обещаваха едно и също: ведра обстановка, хубава база, прогресивен напредък по български, математика и английски и най-важното БУДИТЕЛИ ПО ПРИЗВАНИЕ, които умеят да възпитават ценности и жажда за знания във ВСЯКО дете, аз избрах най-близкото до нас(по случайност и най-красивото и чисто като база) учебно заведение.

Спас беше много притеснен, но и много развълнуван от първолашката крачка в израстването му. Като всяко момче не обстановката, нито математиката го блазнеха най-много, а приятелите, които очакваше да намери и индиректно си беше втълпил, че ще са за цял живот – както при баща му.

Сигналната лампа, че нещо не е наред светна още в първи клас. Когато класната му настоятелно отбелязваше, че Спас има сериозни пропуски в познанията си, защото не учил предучилищен клас в същото заведение. Бях изненадана, че в първи клас незнанието прави впечатление. Нали ги изпращаме “табула раса” и тепърва ще се научат на всичко. Баща му, обаче, типично по мъжки и прагматично се впечатли не от теорията за изоставането, а от това, че учителката ни съобщава всичко това като факт. Като нещо, което не я касае и ние сами трябва да си оправяме! Решихме, че ще преглътнем ситуацията и ще направим всичко по силите ни, детето да напредне по-бързо с работа в къщи. Разбрахме се и с класната, да работят допълнително в свободните часове... (Нали аз настоявах за това училище... Признавам - исках да си докажа, че не съм сбъркала) Успяхме!

Във втори клас, същият път с допълнителна работа го извървяхме и с английския. Независимо от сравнително добрите му оценки, обаче, баща му настояваше, че в нашето училище се учи не както трябва, затова в средата на трети клас го записахме на тест за определяне на междинното ниво в едно от добрите математически училища в София (препоръчвам горещо на всеки, който има съмнения за напредъка на детето си). Резултатите ни смаяха – оказа се, че нашите деца (пуснахме и дъщеря ми Верджиния, която е в 1 клас) имат фундаментални пропуски, които ги класират много под средното ниво на връстниците им в столицата. Без да се бавим преместихме първолачето ни, но за Спас преместването в наистина добро училище беше немислимо без да поработи няколко месеца допълнително, за да достигне нивото на истински напредващите третокласници. Срещнах се с директорката на училището му и без заобиколки и без никакъв упрек й разказах защо планираме да преместим възпитаника й. Тогава се роди фразата, че

“Училищата са като фризьорите, не всеки най-добър е най-добър за всеки.”

Директорката разреши да освобождават Спас от последните следобедни часове, за да може с него да работи частен учител ( да, веднъж плащаме на частното училище, за да се води някъде ученик, а после плащаме на частен учител, за да научи нещо). Никой, абсолютно никой от училището не прояви инициатива някак да помогне с нещо за по-бързия напредък на Спас, освен с разрешение той просто да не е там. Но, ЧЕСТНА ДУМА това изобщо не ми е тежало тогава. Аз имах цел – да подготвя детето си за мястото, на което ще напредва и без свръхнатоварване извън клас, за място където учителите приемат всяка крачка на подопечните си ЛИЧНО и със сърце.

С напредъка на Спас забелязах как постепенно му се повишават не само оценките, но и самочувствието. Осъзнаването на собствената ни ценност е онова, което ни помага най-много не в борбата с различните от нас, а в остояването на индивидуалността ни. Така за първи път в къщи се завъртяха имената на две новопристигнали в класа му деца, които плавно и постепенно с груб, арогантен език, цветни псувни и малка доза физическо насилие са подчинили останалите ученици. Тъй като Спас не беше през цялото време на училище, нямаше как полепи от просташкия изказ и поведение, нито да се ориентира в новото лидерство. Тъй като не се смееше на цинизмите, от които всеки рапър би се изчервил, не знаеше фолкаджийски припеви и не се подмазваше на отворковците, те го набедиха и започнаха да го изолират. Насилниците и в затворите, и в училищата, и в семействата си приличат. И на двете места законът “Който не е с мен е против мен” се прилага задължително...

Тихите и възпитани момичета запазиха неутрално поведение, а впечатлените от познанията на новото попълнение на тема проститутки и наркотици момчета, влязоха в ролята на миньоните. Синът ми е по-висок с една глава от всички в класа и предполагам, че заради това никой не е посмял да му посегне. Но както се оказва децата могат да бъдат гениални в изобретенията си за тормоз. В началото споделяше, че “не го пускат да играе футбол” в часовете по физическо. А най-любимото нещо на света за детето ми е спорта. И това се случва пред учителя!!! Всеки път! После започнах да получавам забележки, че е без домашно. Как без домашно, нали заедно го писахме? Заливали му листовете с вода, а учебниците със сок! А учителката? Ами тя питала кой е, но всички само се смеели и нищо не се случвало. Слагаха му лепило на стола. Пак без последици за тях. За Спас остана емоцията на унижен малък мъж. Последната гавра, която се повтори няколко пъти беше как дружно няколко деца се разбират да се оплачат от Спас пред директорката и да си свидетелстват едно на друго, че ги е наругал. Накрая Борис ( така се казва момчето насилник) се опита да му свали панталоните пред всички. Спас го блъсна, за да се защити и после познайте кой отиде да говори с училищния психолог? Аз!

В началото мислих, че са детски игри и че Спаси ще намери своя начин да израсте и оцелее. Когато, обаче, започнаха оплакванията от болки в корема по никое време през деня, за да го прибера по-рано, а също и нощните кошмари и сълзи, отидох да помоля ръководството да се намеси. Те ми казаха, че знаят какъв е проблема и че са се “опитали” да говорят с родителите на момчето и момичето – насилници. Последните обаче не дали признаци, че съжаляват за нещо или пък че не одобряват езика и държанието на рожбите си. С това опитите на учителите да се намесят приключват. Дали за да не изгубят клиентите си, или защото никой освен мен и още една майка не обръщат внимание на проблема – не знам.

Знам със сигурност, обаче, че големият проблем на школото не е това, че правомощията на учителите са ограничени, а това, че родителите на децата там масово не се интересуват какво се случва. За даскалите това се оказва по-добрия вариант, защото дори да виждат какво става, нямат правомощията да изискват санкции и така се получава един вакуум, в който се развива едно ново поколение безнаказани 9 годишни чалга фенове.

Говорила съм с ръководството поне 5 пъти за последните месеци! Нищо не се промени! Детето ми хем се мъчеше да учи само в къщи, за да свърши недовършената работа на педагозите му, хем се тормозеше неистово от самота и от несправедливото отношение на момчетата. А аз - аз първо страдах и плаках от безпомощност; после развих агресия – искаше ми се да вляза и просто да набия тези деца или поне родителите им; после реших, че ще стисна зъби ... Аз - да, бих могла, но момчето с доброто сърце... Консултирах се с други педагози и с психолог и им казах, че той знанията си ги трупа в къщи, а там трупа само удари върху достойнството си –и заради учениците, и заради бедействието на безпомощното ръководтво. Всички бяха единодушни, че за да няма повече поражения на здравето и психиката му, е по-добре да не се връща там.

Така на своя глава аз и бащата на Спас му казахме, че за него училището в училище приключи. Още преди да съм намерила ново... Още преди да знам и къде да търся... АЗ СПРЯХ СИНА СИ ОТ УЧИЛИЩЕ. И това е най-доброто нещо, което съм правила за него през поседните месеци. От училището дори не ми звъннаха да попитат защо го няма... (Вероятно онзи познат синдром на напускащият работа човек, който губи интерес към работата си в мига, в който разбере, че е уволнен). Обадих се аз, с молба Спас да се яви на изпит по всички предмети, за да приключи годината. Съдействаха ми.

Не знам към кого да се обърна за помощ? За насока? За кураж... Знам само, че проблемът е масов, защото и други майки ми споделят, че страдат по същия начин като мен. И че търсят по същия начин решение и нормалност.

На толериращите подобни казуси преподаватели и директори ще дам съвет – повече никога да не агитират в подкрепа на Деня на розовата тениска, която символизира борбата с агресията в училище. Защото са смешни. И защото след някоя друга година подкрепяните от тях насилници ще са пълнолетни и пак ще носят розови фланелки, докато бият по пътищата, докато насилват по дискотеките или направо докато убиват от любов. Както се пее в любимите им песни.

Този текст го пиша от любов и от безпомощност. В любовта, казват, е добре да има поне една първа разрушителна любов, от която младият да си съдаде критерии “каква не иска да е истинската му връзка”. В човешкия живот, за жалост обаче, има твърде много неща, които се случват на време само веднъж. Спас никога повече няма да има своите първи пълноценни години в началното училище. Няма да има скъпи спомени от учители, които да е почувствал, че го обичат и се интересуват от него като от неповторима личност със своите минуси и таланти. Няма да има “приятелства от първи клас като тати”.

Пускам този текст ей така, без да го чета... без редакции... като писмо в бутилка. С надежда да бъде прочетено от някой, който ще ми каже какво да направя, къде да потърся острова на норманост в родното образование.

Замислям се и да инициирам някакво движение, обеднинение, практика, която да бъде от полза на добрите родители, отглеждащи добри деца./БЛИЦ